Истанбулска загадка [bg]

Далеч долу, в жълтата светлина на уличната лампа, някакъв просяк се валяше в праха. Събираха се хора. Някой отново изкрещя.

Малак приближи до него, наведе се и заговори тихо.

— Провалиха се — съобщи той. — Колата, с която чужденецът избяга, беше с дипломатически номера. Регистрирана е на Британското консулство. Взехме снимки от стаята и от таблета му. — Той подаде снимките на Арап.

— Не включвай таблета — нареди Арап. Вдигна снимките. — Не взехте ли телефона му?

— Не. Но знаем името му. Вчера е пристигнал от Англия.

— Потърсете го, но дискретно. И приключвайте с почистването. Не искам да остават никакви следи.

Малак кимна, обърна се и излезе, затваряйки вратата с едва чуто щракане.

Арап прокара ръце по парапета, погали го. После го стисна здраво.

Копията от снимките на гърка може би вече се намираха в ръцете на британците. Не беше лесно да разберат къде са били направени, ала нямаше и да е невъзможно.

Но дали щяха да проумеят значимостта на откритието си, дали щяха да си направят труда да го проследят? Може би. Не са глупави. Всички тези проблеми трябваше да се решат бързо.

Не можеха да пропилеят пет години в планиране. Отне им твърде дълго време да стигнат до този етап. Всичко беше почти готово.

Спомни си деня, когато всичко започна. Денят, в който намери разчленения труп на баща си в голямата спалня на онази луксозна вила в Австрия.

Баща му си заслужи този болезнен край… Както всеки, прекарал времето си на Лазурния бряг в наркотична мъгла, прахосвайки наследството си. Единственото полезно нещо, на което го научи, беше един урок, който малцина бащи смятаха за необходимо да предадат на децата си.