Истанбулска загадка [bg]

Хукнахме по една пуста бетонна алея. Вече едва си поемах дъх, когато видях отпред черен „Рейндж Роувър“, наподобяващ гигантска хлебарка върху огромни гуми.

Фаровете му присветнаха, щом го приближихме. За момент си помислих, че вътре седи някой.

— Влизай! — извика тя и отвори шофьорската врата.

Тръшнах се на седалката до нея и в същия миг си отдъхнах. Обзе ме усещане за сигурност. После чух приглушени викове. Обърнах се и погледнах през задния прозорец. Двама огромни типове изскочиха от хотела. Единият, който беше плешив, вдигна ръка и насочи пистолет към нас.

Чу се приглушен пукот, като от фойерверки.

— Тръгвай! — извиках аз.

Моторът на роувъра изръмжа и потеглихме със свистене на гуми.

В същия миг нещо издрънча. Огледах се.

Стрелецът беше улучил задното стъкло. Беше се напукало като звезда. Цъфна още една, но нямаше дупка. Досетих се, че стъклото е бронирано.

— Сложи си колана! — изкрещя тя.

Пред нас ненадейно изникна тухлена стена и тя рязко зави.

— Трябваше им ракета, за да ни спрат! — Гласът й звучеше триумфално.

Плъзнахме се настрани, гумите изсвириха върху пустата улица. Ободрих се. Радвах се, че съм жив.

— Тези дипломатически коли си струват всяко пени — извика доволно Изабел, докато ловко въртеше волана, стискайки го здраво с нежните си пръсти.

— Кои, по дяволите, бяха тези типове? — попитах.

— Мисля, че по-правилният въпрос е: С какво, по дяволите, сте се захванали, че те ви искат толкова много?

— Нямам представа — извиках аз.

Поех си дълбоко дъх и отново погледнах през задното стъкло. Вече никой не ни преследваше. Изабел взе един остър завой и рамото ми се удари в прозореца.

— Добре е да благодариш на своя ангел хранител, че не хванах такси тази вечер — посъветва ме тя.

Отпуснах се в седалката и разтрих рамото си, което започна да ме наболява. Чак сега разгледах купето на роувъра, облицовано с черна кожа и излъскан алуминий. В средата на полирания волан от орехово дърво се мъдреше лъскаво лого. Страничните прозорци бяха със затъмнени стъкла.

На следващия ъгъл завихме много по-елегантно. После, след като погледна в огледалото, Изабел се отпусна в седалката си.

— Имаш ли представа колко трудно се паркира такава кола? — подсмихна се тя.

Аз все още си мислех как онези копелетата едва не ни настигнаха. Погледнах към Изабел. Мъничките й обеци, подобни на златни топчета, грейнаха, докато минавахме под уличната лампа.

Изглеждаше като човек, вършил подобни неща и преди. Хванатата й на опашка коса се вееше нежно от климатика.

Роувърът изрева, докато тя сменяше скоростите. Стръмната странична уличка, по която минавахме, беше пуста. Подскочихме през една дупка.

— В добра форма си — отбеляза тя, поглеждайки към мен. — Постоянно ходиш на фитнес, нали?