Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Трябва пак да тръгнем по къщите — казах на Джон. — Сега, когато Сил е с нас, ще имаме нужда от повече тоалетна хартия.

— Както и от още едно колело — допълни брат ми. — Хората оставят толкова много хубави неща.

— Предполагам, че не са оставили пържоли — бях сигурна в това. — Омръзна ми карагьозът.

— Как си мислиш, че се чувствам аз? — попита Джон. — Последната седмица ядем само от него.

Присъствието на Сил така ме разсея, че въобще нe се бях замисляла какво щеше да яде тя. Наистина, карагьозът беше нещо много различно. Вместо да си поделяме консерва от това или консерва от онова, сега си поделяхме консерва от това или консерва от онова и риба. Само дето карагьозът щеше да свърши в един момент и тогава пак щяхме да сме на консерва от това или консерва от онова. И с още едно гърло за хранене.

Тези мисли занимаваха ума ми много повече от „Ромео и Жулиета“.

Мат и Сил се върнаха.

— Кметът не беше там — заяви по-големият ми брат. — Господин Дануърт ще му предаде да дойде следващия понеделник, така че ще отидем пак тогава.

— Какво стана с храната? — попитах аз. — Ще ни дадат ли още една торба?

— Не и тази седмица — отвърна Мат. — Може би следващата, ако има достатъчно. Това няма значение. Двамата със Сил ще си поделим моята храна.

— Не — възрази мама. — Тя е член на семейството, така че всички ще делим.

— Добре, мамо — съгласи се Мат. — Но не искам вие да ядете по-малко, за да има повече за нас.

— Ще поделяме всичко — казах аз и се замислих какво ще е това „всичко“, когато карагьозът свърши. О, да. Вече свикнах постоянно да съм гладна.

— Можем да се върнем при реката утре — предложи Джон. — Аз, Мат и Сил, така ще хванем повече риба.

— Налага се — съгласи се по-големият ми брат. — Не знам още колко време ще има карагьоз, така че трябва да хванем колкото се може повече. Сил и аз ще отидем. Джон може да остане тук с теб и Миранда.

— Мен никъде не ме вземате — оплаках се аз.

— Джон, ти ще отидеш с Мат — каза мама. — Сил ще си остане у дома с мен и Миранда, за да се опознаем по-добре.

— Мамо — възрази по-големият ми брат, звучеше също като мен. Предполагам, че хленченето ни е семейна черта.

— Всъщност идеята е добра — каза Сил. — Освен това ще хванеш повече риба, ако не се разсейваш.

Джон се разкикоти. Мат изглеждаше така, все едно не можеше да реши кого да убие първи.

— Ще тръгнем утре рано сутринта — каза той. — Ще се върнем в сряда вечерта.

— Не — възрази мама. — Останете до петък. Джон е пълна скръб по алгебра, а колкото повече стоите там, толкова повече риба ще донесете у дома.

— Мамо — започна Мат, — може ли да обсъдим това насаме?

— Няма какво да обсъждаме. Ти и Джон сте по риболова. Сил и Миранда може да обикалят квартала и да търсят кутии с оризов пилаф. Аз ще стоя тук и ще се тревожа за всички ви. Това е правилното разпределение на задачите.

Сил избухна в смях, но когато никой не се присъедини към нея, замлъкна.

— Хайде де, Мат — започна Джон, — по-добре да хванем повече риба, преди отново да се върнем към цепенето на дърва.