Декстър в мрака [bg]

Но уви, горкият Безстрашен Декстър явно имаше нарисувана на гърба си мишена, защото бедите ми тепърва започваха. Точно докато си подреждах бюрото и се канех да се присъединя в доволно убийствения трафик на пиковия час, в офиса ми се вмъкна Винс Масуока.

— Току-що говорих с Мани — каза той. — Може да ни види утре сутрин в десет.

— Прекрасна новина — казах аз. — Единственото, което би могло да я направи още по-прекрасна, е да знам кой е Мани и защо иска да ни види.

Винс наистина изглеждаше леко обиден, едно от малкото истински изражения, което бях виждал на лицето му.

— Мани Борк — каза той. — Уредникът на храната.

— Онзи от Ем Ти Ви ли?

— Да, точно така — каза Винс. — Дето е спечелил всички награди и за него писаха в списание „Гурме“.

— А, да — заусуквах аз с надеждата, че ще ме връхлети някаква блестяща искра на вдъхновение и ще ми помогне да избегна тази злочеста съдба. — Носителят на награди.

— Декстър, тоя тип е велик. Може да ти направи цялата сватба.

— Винс, мисля, че това е страхотно, но…

— Слушай — каза той с непоколебим заповеднически тон, какъвто не бях чувал от него, — ти каза, че ще говориш с Рита за това и ще я оставиш тя да реши.

— Така ли съм казал?

— Да. И аз няма да те оставя да пропилееш чудесна възможност като тази, не и когато е нещо, което знам, че Рита наистина би искала.

Не бях наясно как може да е толкова сигурен в това. Все пак аз бях сгоден за нея, а пък нямах представа какъв уредник за храната би я изпълнил с шок и ужас. Но не смятах, че това е моментът да го питам откъде знае какво би харесала или не Рита. Но пък мъж, който се бе маскирал като Кармен Миранда на Хелоуин, можеше и да има по-остра проницателност от моята за най-съкровените кулинарни желания на годеницата ми.

— Е — казах, най-сетне решил, че най-добрият отговор е да протакам достатъчно дълго, — в такъв случай ще си ида вкъщи и ще поговоря с Рита.

— Направи го — каза той. И не че излезе демонстративно, но ако имаше врата за затръшване, може би щеше да я затръшне.

Свърших с подреждането и подкарах във вечерния трафик. По пътя за вкъщи мъж на средна възраст в спортна Тойота се залепи зад мен и по някаква причина взе да ми свири. След пет или шест пресечки ме изпревари и докато ме задминаваше, изви леко кормилото, за да ме стресне и да се кача на тротоара. Макар да се възхитих на духа му и с радост да бих му угодил, останах на платното. Няма смисъл да се опитваш да търсиш смисъл в начина, по който шофьорите в Маями се отнасят към придвижването от едно място на друго. Човек просто трябва да се отпусне и да се наслаждава на насилието — разбира се, тази част никога не е била проблем за мен. Така че се усмихнах и му махнах, а той стъпи на педала и изчезна сред движението с около 60 мили над разрешената скорост.