Декстър в мрака [bg]

— Е — казах, търсех подходящото клише, — сигурен съм, че просто трябва малко време.

— Да бе — каза тя. — Сигурно. — Обърна се към мястото, където лежаха двата овъглени трупа. — Както и да е, това е прекрасен начин да се поразсея.

— Мълвата ми донесе, че смяташ, че е сантерия — казах и главата й светкавично се обърна към мен.

— А ти мислиш, че не е?

— О, не, възможно е — отвърнах.

— Но? — рязко каза тя.

— Няма „но“ — казах.

— По дяволите, Декстър — каза тя. — Какво знаеш за това?

Вероятно беше справедлив въпрос. Знаеше се, че от време на време правя доста добри догадки за някои от най-страховитите убийства, по които работехме. Бях си спечелил известна репутация за интуицията си за начините, по които мислят и действат извратените убийци маниаци — съвсем естествено, след като — неизвестно за всички освен Дебора — аз самият бях извратен убиец маниак.

Но макар че едва наскоро бе разбрала истинската ми природа, Дебора не се свенеше да се възползва от нея, за да й помагам в работата й. Нямаше значение — радвам се да помагам. За какво иначе е семейството? И всъщност не ме беше грижа дали колегите ми чудовища плащат обществения си дълг, докато чакат да ги изпържат на електрическия стол — освен, разбира се, ако не ставаше дума за някой, когото пазех за собствено невинно удоволствие.

Но в този случай нямах нищичко за казване на Дебора. Всъщност дори се надявах, че тя може да ми даде някоя трошица информация, нещо, което да обясни странното и необичайно спотайване на Мрачния странник. Това, разбира се, не беше от нещата, които се чувствах удобно да споделя с нея. Но каквото и да кажех за това двойно изгорено жертвоприношение, тя нямаше да ми повярва. Щеше да е сигурна, че имам информация и по някаква причина не искам да я споделя. Единственото по-подозрително нещо от сестра е сестра, която е ченге.

Съвсем както се очакваше, тя беше убедена, че крия нещо от нея.

— Хайде, Декстър — каза. — Изплюй камъчето. Кажи ми какво знаеш за това.

— Скъпа ми сестричке, аз съм в пълно недоумение — казах.

— Глупости — каза тя, явно не беше усетила иронията. — Криеш нещо.

— Никогаж — казах. — Бих ли излъгал собствената си сестра?

Тя ме изгледа гневно.

— Значи не е сантерия?

— Нямам представа — казах колкото можех по-успокоително. — Изглежда като добро начало, но…

— Знаех си — отсече тя. — Какво „но“?

— Ами — започнах. И наистина ми беше хрумнало току-що и вероятно нищо не значеше, но вече бях отворил уста, така че продължих: — Чувала ли си някога някой сантеро да използва керамика? И то бикове — те не си ли падаха по кози глави?