Анн от дома на мечтите
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефка Хрусанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от дома на мечтите». Краткое содержание книги:
Капитан Джим беше пламенен поклонник на красотата. Всичко хубаво, което чуваше или виждаше му даваше дълбока, изтънчена вътрешна радост, която беше светлина в живота му. Той напълно осъзнаваше собствената си липса на външна привлекателност и се измъчваше от това.
— Хората казват, че съм добър — отбеляза той с почуда веднъж, — но понякога ми се иска Бог да ме беше направил само наполовина толкова добър и да беше вложил останалото във външния ми вид. Но пък смятам, че Той е знаел какво прави, както един добър капитан трябва да знае какво прави. Някои от нас трябва да са грозновати, иначе красивите — като госпожа Блайт — нямаше да могат да изпъкват така добре.
Една вечер Анн и Гилбърт най-после слязоха до фара на „Четирите вятъра“. Денят беше започнал тъжно в сива мъгла и облаци, но беше завършил в алено и златно великолепие.
На север небето беше с пухести, огнено златисти облачета. Червената светлина пламтеше върху белите платна на кораб, който се носеше надолу по канала, отправил се към южни брегове в земята на палмите. Тя обагряше в кървавочервено прозорците на старата къща сред върбите.
— Онази стара къща нагоре до потока ми изглежда толкова самотна — каза Анн. — Никога не виждам посетители там. Разбира се, алеята й излиза на горния път, но не мисля, че там влизат и излизат много хора. Изглежда странно, че още не сме срещнали никого от семейство Мур, а те живеят на петнайсет минути път пеш от нас. Може да съм ги виждала в църквата, разбира се, но ако е така, не съм ги познала. Съжалявам, че са толкова необщителни, макар да са единствените ни близки съседи.
— Очевидно не са сродни души — засмя се Гилбърт. — Разбра ли кое е момичето, което ти се стори толкова красиво?
— Не. Все не се сещам да питам за нея. Но не съм я виждала втори път, затова предполагам, че наистина е била гостенка. О, слънцето се скри.
Докато мракът се сгъстяваше, големият фар я прорязваше с откоси светлина, като очертаваше кръг над полето и пристанището, пясъчния насип и залива.
— Чувствам се така, сякаш би могъл да ме хване и да ме отнесе навътре в морето — каза Анн, докато един от лъчите ги обливаше със сияние. Тя почувства голямо облекчение, когато стигнаха толкова близо до носа, че бяха под обхвата на тези заслепяващи, повтарящи се проблясъци.
Докато завиваха по малката пътека, която водеше през нивите към носа, те срещнаха един мъж, който излизаше от него — човек, който изглеждаше толкова необичайно, че за момент те направо зяпнаха. Той определено изглеждаше добре — висок, широкоплещест, с правилни черти, римски нос и искрени сиви очи. Той беше облечен в най-хубавите неделни дрехи на преуспяващ фермер. Можеше да е който и да е обитател на „Четирите вятъра“ или на Глен. Но на гърдите му почти до коленете се спускаше река от къдрава кестенява брада, а надолу по гърба му, под шапката му беше съответстващият водопад от гъста, вълниста кестенява коса.
— Анн — промърмори Гилбърт, когато вече не можеше да ги чуе, — да не би да си сложила уиски в лимонадата, която ми даде точно преди да тръгнем от къщи?
— Не съм — каза Анн, като заглуши смеха си, за да не би оттеглящата се загадка да я чуе. — Кой, за бога, може да е той?
— Не зная, но ако капитан Джим държи такива привидения долу във фара си, ще си нося хладно оръжие, когато идвам тук. Това не беше моряк, иначе човек би могъл да извини ексцентричния му външен вид. Сигурно е от клановете отвъд залива. Чичо Дейв казва, че там имало няколко чудаци.
— Чичо Дейв има някои предразсъдъци, мисля. Всички хора отвъд залива, които ходят в църквата на Глен, изглеждат много добри. О, Гилбърт, това не е ли красиво?
Фарът на „Четирите вятъра“ беше построен върху една издатина на скала от червен пясъчник, стърчаща над залива. От едната страна, покрай канала, се простираше сребристият пясъчен бряг на насипа; от другата се виеше дълга редица червени скали, издигащи се стръмно от осеяните с камъчета дъна на вировете. Този бряг познаваше тайната магия на бури и звезди. Такива брегове са много уединени. Горите никога не са самотни — те са пълни с нашепващ, зовящ, приветлив живот. Но морето е горда душа, вечно стенеща от някаква голяма, несподелима тъга, която го затваря в себе си завинаги. Никога не можем да проникнем в безкрайните му загадки — можем само да се скитаме, възхитени и омаяни, върху неспокойната му повърхност. Горите ни се обаждат със стотици гласове, но морето има само един — гордият глас, който потапя душите ни във вълшебната му музика. Горите са като хората, а морето е побратим на архангелите.