Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Разстоянието от речния бряг до планините беше в действителност много по-голямо, отколкото можеше да се предположи. Това изненада Билбо. Единствената пътека беше отбелязана с бели камъчета — някои толкова мънички, че едва се виждаха, други пък — полускрити от мъх и пирей.

Бавно се напредваше по тази пътека, макар да ги водеше Гандалф, който явно добре я познаваше. Главата му и дългата му брада се въртяха ту насам, ту натам, докато той се взираше за камъчетата, а останалите го следваха. Денят взе да преваля, но ни най-малко не бяха се приближили до целта си. Времето за чай отдавна бе минало, а като че ли и времето за вечеря скоро щеше да направи същото. Нощни пеперуди запърхаха наоколо, светлината избледня, а луната още не беше изгряла. Понито на Билбо взе да се спъва в камъни и коренища. И толкова неочаквано излязоха на ръба на един стръмен склон, че конят на Гандалф едва не се претърколи.

— Ето я най-после! — извика Гандалф и всички се струпаха около него. Долу, в низината, се виждаше една долина. Шум от бързотечаща вода в каменисто корито долиташе откъм дъното. Във въздуха се долавяше мирис на дървета, а отвъд реката мъждукаше светлина.

Билбо до края на живота си не забрави как се плъзгаха и хлъзгаха в мрака по лъкатушещата пътека надолу към Ломидол. Колкото по-ниско слизаха, ставаше все по-топло, а от боровия аромат на Билбо му се доспа и той от време на време така клюмаше, че едва не падаше от кончето си и забиваше нос в шията му.

Настроението на всички се повиши. Боровете се смениха с букове и дъбове, а мракът вече не ги плашеше. Зеленият цвят на тревата бе съвсем избледнял, когато най-сетне излязоха на една открита горска поляна, недалеч от брега на реката.