Братството на талисмана

— Предполагам — каза Дънкан, — че вие не сте ги крали.

— Аз намерих градината — решително отсече Ендрю. — Търсих тази личност, но не твърде решително, понеже, както разбирате, не съм войнствен тип и едва ли ще знам какво да правя ако се натъкна на него. Все пак, често си казвам, че ако не е твърде свадлив би било утешително да имаш някого, с когото да прекараш част от деня. Има, обаче, много хубави зелки и би било жалко да пропаднат или да бъдат взети от този градински крадец. Бих могъл да ги прибера сам, но ще са ми необходими много курсове.

— Можем да ти спестим времето — каза му Дънкан — в името на християнското милосърдие.

— Милорд — предупреди го Конрад, — имаме да вървим левги.

— Престани да ме наричаш милорд — сопна се Дънкан. — Ако се справим с тази неприятна добросъседска задача, ние несъмнено ще пътуваме с по-леки сърца.

— Щом настоявате — каза Конрад, — аз ще хвана Красавица.

Градината, която се намираше на хвърлей камък зад църквата, представляваше прекрасни редици от зеленчуци, растящи между развилнелите се плевели, които на места достигаха на височина до пояса.

— Вие несъмнено не сте си счупили гърба да поддържате градина чиста — обърна се Дънкан към Ендрю.

— Беше твърде късно, когато я открих — оправда се Ендрю. — Плевелите имаха твърде добър старт.

Имаше три дълги редици от прекрасни зелки, големи и твърди. Конрад разстла едно голямо платнище и всички се заеха да дърпат зелките, да ги разтърсват, за да махнат полепналата по корените им пръст, преди да ги метнат върху платнището.

Зад тях се чу глас.

— Господа!

Имаше остра нотка на неодобрение в него.

Тримата се обърнаха бързо. Дребосъкът, завъртайки се с лице към опасността, заръмжа глухо.

Дънкан видя първо грифона, а след това жената, която го яздеше, и за миг остана като закован.

Жената беше облечена в кожени панталони и кожен жакет, а на шията и бе завързан бял шал. В дясната си ръка държеше бойна брадва, чието острие блестеше на слънцето.

— От седмици — заговори тя със тих и спокоен глас — наблюдавам как този жалък отшелник краде от градината и не съжалявах за това, което вземаше, понеже е само кожа и кости, и изглеждаше, че се нуждае от това. Но никога не съм очаквала да намеря джентълмени, които да му помагат в кражбата.

Дънкан се поклони.

— Милейди, ние просто помагахме на нашия приятел да прибере реколтата от зеле. Не знаехме, че вие, или който и да е, можете да имате претенции към тази градина.

— Внимавах много — каза жената — за да съм сигурна. че никой не знае, че съм наоколо. Мястото е такова, че човек не известява присъствието си.

— Милейди, сега вие го правите известно.

— Само за да защитя малкото храна, която имам. Бих позволила на вашия приятел от време на време по някой морков или зелка. Но възразявам срещу обирането на градината.

Грифонът наклони голямата си орлова глава към Дънкан, преценявайки го с блестящото си златно око. Предните му крака завършваха с орлови нокти, а останалата част от тялото му беше лъвска, с изключение на това, че вместо опашка той имаше малко по-дълъг придатък, завършващ със застрашително жило. Огромните му криле се прегъваха назад и нагоре, като оставяха място за ездача. Той щракна с човка към Дънкан и дългата му опашка зашиба нервно.