Одисея в космоса 2061
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Серия: a space odyssey #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Одисея в космоса 2061». Краткое содержание книги:
Книгата й обаче би имала доста скромен успех, ако тя не бе наблегнала главно върху сложния семеен живот на Юпитер-Зевс, Баща на всички богове (и много други неща). И за късмет един гениален редактор беше променил оригиналното заглавие „Изглед от Олимп“ на „Страстите на боговете“. Някои завистливи академици я наричаха „Сладострастията на Олимп“, но всички те биха желали книгата да е написана от тях.
Не е чудно, че Маги М. — както бързо беше кръстена от своите спътници — първа използва фразата „Корабът на глупаците“. Виктор Уилис я възприе с охота и скоро откри интересен исторически резонанс. Преди близо един век Катрин Ан Портър беше отплувала заедно с група учени и писатели на борда на един презокеански лайнер, за да наблюдава изстрелването на „Аполо 17“ и края на първата фаза от изследването на Луната.
— Ще си помисля по въпроса — беше отбелязала заплашително мис М’Бала, когато й съобщиха за това. — Може би е време за трета версия. Но, разбира се, няма да съм сигурна, докато не се върнем на Земята…
Лъжата
Много месеци изминаха, преди Ролф ван дер Берг отново да насочи мислите и усилията си към планината Зевс. Покоряването на Ганимед беше нещо повече от всекидневна работа и понякога му се Налагаше да отсъства седмици наред от главния си офис в базата Дардан, за да проучи маршрута на бъдещата железопътна линия Гилгамеш-Озирис.
Географията на третата и най-голямата от луните на Галилей се беше променила драстично след взривяването на Юпитер — и все още се променяше. Новото слънце, което бе разтопило ледовете на Европа, не беше толкова силно тук, четири хиляди километра по-далеч — но излъчваше достатъчно топлина, за да образува умерен климат в централната част на полукълбото, което винаги беше обърнато към него. Имаше малки, плитки морета — някои с големината на Средиземно море — чак до областите с ширина четирийсет градуса на север и на юг. Малко черти на релефа бяха останали същите като на картите, съставени при мисиите на „Войиджър“ през двайсети век. Топящите се ледници и появяващите се от време на време тектонични движения, причинени от същите сили на прилива и отлива, които действаха и на другите две по-близки луни, превръщаха новия Ганимед в кошмар за картографите.
Но същите тези фактори го превръщаха в рай за планетарните инженери. Това беше единственият свят, освен безводният и много по-негостоприемен Марс, на който един ден хората биха могли да се разхождат без специална защита под откритото небе. На Ганимед имаше достатъчно вода, всички химикали, необходими за поддържането на живота, и — поне докато Луцифер грееше — по-топъл климат от много области на Земята.
Но най-хубавото от всичко беше, че херметичните скафандри вече не бяха необходими; атмосферата, макар и все още непригодна за дишане, бе достатъчно гъста, за да позволи използването на обикновени лицеви маски и бутилки с кислород. След няколко десетилетия — обещаваха микробиолозите, въпреки че избягваха да определят точни дати — дори и те нямаше да бъдат необходими. Няколко вида бактерии, които произвеждаха кислород, вече бяха разпространени по целия Ганимед; повечето от тях бяха загинали, но някои се бяха развили и бавно нарастващата крива върху картата на атмосферния анализ беше първото постижение, което с гордост беше показвано на всички посетители в Дардан.
Дълго време Ван дер Берг внимателно следеше данните, изпращани от „Европа VI“, с надеждата, че някой ден облаците отново ще се разпръснат, когато станцията се намира в орбита над планината Зевс. Знаеше, че шансовете са минимални, но докато съществуваше и най-малката възможност, той не изпробва никакъв друг метод за изследване. Нямаше защо да бърза, беше зает с много по-важна работа — а и обяснението можеше да се окаже съвсем банално и безинтересно.
И тогава „Европа VI“ внезапно престана да функционира, почти със сигурност в резултат на случаен сблъсък с метеорит. На Земята Виктор Уилис доста се беше изложил — по мнението на много хора, — като интервюира „Евросмахнатите“, които сега много точно запълваха празнината, оставена от НЛО-ентусиастите през миналия век. Някои от тях настояваха, че унищожаването на сондата е в резултат на враждебен акт от страна на света, над който летеше: фактът, че й бе позволено да функционира без никаква намеса цели петнайсет години — почти два пъти по-дълго от предвидения й живот, — изобщо не ги смущаваше. За чест на Виктор той подчерта този факт и разгроми повечето от останалите аргументи на окултис-тите: но общото мнение бе, че изобщо не трябваше да им дава гласност.