Бессильные мира сего

— Не се задълбочавай — посъветва го той проникновено. — За какво ти е? При твоите морални принципи.

Моите морални принципи, помисли си Юрий. О, Боже! „Не вземай чуждо и не лъжи“. А иначе: „ще пушим и колата ще смажем, колата ще смажем и ще пушим“. Разкошна нравствена палитра, снежният връх на морала…

— Ще пушим — колата ще смажем — каза той на глас. — Колата ще смажем и ще пушим.

— Наистина е така! — възкликна Работодателя, сепна се и взе да гаси фаса в пепелника. — Да вървим. Чака ни доста път — четирийсет и пет километра по кишата.

Но не успяха да тръгнат. Без предизвестие, но затова пък във ватирано сиво палто до петите връхлетя Борката Золотоношин, Агент Би, с червен нос и чевръст като живак. Здрависа се набързо (ръцете му бяха червени, прясно замразени, ледени), извади от пазвата си купчина хартии с подвити краища и с неразбираемо мърморене ги подаде на Работодателя. После, без да сяда и без да се съблича, си наля в първата попаднала му немита чаша цейлонски чай. Съдейки по вида му, навън дъждът бе преминал в гъст сняг, който сега се топеше по Борката, падаше на парцали по килима, по масичката и по дивана, защото Борката се движеше непрекъснато — местеше се, кипеше, изпаряваше се, и Юрий стана и отиде на работното си място — по-далеч от тези физически явления.

Работодателя прегледа набързо, но внимателно, документите, подобно на скенер, и се вторачи в Борката очакващо.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Казва, че е това — отвърна Борката, без да спира да дъвче и да пие.

— Юнак — каза му Работодателя. Отвори вратичката на стенния сейф, сложи вътре документите, извади малък пакет (зелен, стегнат с ластиче), пъхна го в джоба си и отново заключи касата.

— Ще го викате ли? На тепиха? — попита Борката.

— Обезателно.

— Да му звънна ли?

— На всяка цена.

— Сега ли?

— В никакъв случай! — каза Работодателя. — Сега ще си отидеш вкъщи, ще вземеш душ, ще хапнеш и ще изчукаш Светланка…

— Тя е на работа — рече Борката с щастлива усмивка. — Вчера започна работа.

— Тогава ще вземеш още един душ, студен…

— Ама той гори от нетърпение, Пал Петрович. Ще умре от чакане…

— А на баех, че няма да умре — рече Работодателя. Вече обличаше огромния си шлифер. — Ще му се обадиш довечера към седем часа и ще му определиш среща за утре в десет часа тук. И да носи останалото…

— Той казва, че това е всичко.

— ДА ДОНЕСЕ ОСТАНАЛОТО! — гракна Работодателя. — Така му предай. Със същия тон. Нека пусне в гащите Простатит Аденомович!

„Простатит Аденомович“ беше бисерът на деня и Юрий с удоволствие заръкопляска, отдавайки дължимото на Работодателя. Обаче последният бе станал сериозен.

— Сглобявай записвачката — изкомандва той. — И побързай, вече съм облечен, както виждаш.

— Секретната или обикновената? — попита Юрий.

— Вземи и двете. За всеки случай.

— Слушам, командире — каза Юрий и започна да събира регистриращата апаратура.

А агент Борката стоеше с чаша изстинал чай в ръка и с отсъстващо замислен поглед хипнотизираше единствената останала в чинията кифличка — така хамелеонът хипнотизира притихналата в ужас муха, преди да я лапне веднъж завинаги.