Бессильные мира сего

Господин Епанчин очевидно остана доволен от тези уверения. Той отново подчерта с две-три несвързани изречения извънредната и особена деликатност на работата, отново, без особена връзка с предмета на разговора, но с ударение, напомни за тайнствения (за Юрий) Фрол Кузмич, който му бе препоръчал Работодателя като сериозен професионалист и във висша степен порядъчен човек, и едва след това встъпление взе да излага същността.

А тя (изложена с гладки, ясни, добре редактирани и може би предварително репетирани фрази) се състоеше в следното:

Господин Епанчин беше не просто виден колекционер, той беше („казвам ви го без излишна скромност“) собственик на най-голямата в СССР (той така и каза — „в СССР“) колекция от марки. Тя включвала серии от всички, без изключение, страни на света до хиляда деветстотин и шейсета година. Марките, емитирани в света след шейсета година на нашия век, не го интересували, но всичко отпечатано ДОТОГАВА, представлявало интерес за него и „в значителна степен — в много значителна степен, някъде от порядъка на деветдесет и пет процента“ то се намирало в неговата колекция.

Сред многочислените, прекрасни, но така да се каже „обикновени марки“ в неговото съкровище имало и известно количество „световни раритети“, истински фидателистки бисери, а по-точно казано — брилянти от най-чиста проба и с неописуема ценност. Всеки от тези брилянти бил знаменит по целия свят. От него имало два-три, максимум десет екземпляра и когато рядко — крайно рядко! — такъв се появявал на търг, то новият собственик го купувал за десетки и дори стотици хиляди долари.

Един такъв брилянт, може би най-ценният, изчезнал преди няколко месеца. По-точно казано, бил варварски похитен. И той се досеща кой именно е извършил похищението. Нещо повече, той (Телм’ан Иванович) знае кога и при какви конкретни обстоятелства е станало. Обаче той (Телм’ан Иванович) няма никаква възможност да докаже това, има само основателни подозрения и задачата, която иска да възложи на Работодателя, се състои именно в това, в тази деликатна ситуация — да намери някакъв приемлив изход и по възможност да възстанови потъпканата справедливост, а именно — да защити законното право на лична собственост, дори ако престъпникът не бъде наказан поради трудности…

Отначало той говореше така, както се беше подготвил — сухо, безстрастно и внимателно, сякаш вървеше опипом по минно поле, но постепенно се разгорещи. Това отвратително, долно престъпление, дълбоко личната несправедлива обида разчовърка стари рани и той стана страстен и зъл. „Как само посмя, този подъл крадец? Как посмя да посегне на най-святото?“

„…Той, знаете ли, събира марки от английските колонии, а аз от целия свят. Та МОИТЕ английски колонии са два пъти по-добри от неговите и точно това го кара да злобее и да излиза от кожата си… Той е академик, милионер, а кой съм аз? Никой. А колекцията ми е два пъти по-хубава. Той не може да го понесе и е готов на всичко, за да ме опозори — ако не така, то иначе… Отначало разпространяваше за мен клюки, че съм от НКВД… и от КГБ… Гнусотии всякакви. Интригантстваше, за да ме изключат от ръководството на Дружеството. А сега ето — стигна до престъпление…“