Отново и отново

Кларк поклати глава.

— По-вероятно са отпреди двадесет години. Всичко е покрито с ръжда. А електрическите кабели почти са се разпаднали.

— Да допуснем тогава — каза Андерсън, — че Сътън по някакво чудо е имал достатъчно познания, за да поправи кораба. Но дори и в този случай щяха да му трябват някои материали.

— И то много — потвърди Кларк.

— Обитателите на планетата биха могли да му ги доставят — предположи Шълкрос.

— Ако там изобщо има разумни същества — каза Андерсън.

— Не мисля, че биха могли да му помогнат — заяви Блакбърн. — Цивилизация, която се крие зад защитен екран, не може да бъде техническа. Ако те разполагаха с техника, отдавна щяха да излязат в Космоса, вместо да се защитават от него. Затова предполагам, че нямат никаква техника.

— Ами екранът? — възрази Андерсън.

— Може да е на съвсем различен принцип — сухо заяви Блакбърн.

Кларк се плесна с длан по коляното.

— Защо си губим времето с предположения? Сътън не е поправял този кораб. Върнал се е с него някак си, без да го ремонтира. Дори не се е опитвал. Всичко е покрито с дебел слой прах, върху който няма и следа от гаечен ключ.

Шълкрос се наведе напред.

— Едно нещо не мога да разбера — рече той. — Кларк казва, че някои от илюминаторите били счупени. Това означава, че Сътън незащитен е управлявал кораба цели единадесет светлинни години.

— Може да е бил със скафандър — предположи Блакбърн.

— В кораба нямаше скафандри — тихо каза Кларк.

Огледа стаята, сякаш се страхуваше, че някой външен човек може да подслушва. После понижи глас:

— И това не е всичко. В кораба нямаше никаква храна, нито пък вода.

Андерсън почука с лулата върху дланта си, за да я изпразни, и глухият звук отекна в стаята. С подчертано внимание, сякаш с усилие успяваше да се съсредоточи върху това, той изтърси пепелта от ръката си в пепелника.

— Мисля, че бих могъл да отговоря на този въпрос — каза той. — Или поне да изкажа предположение. Ще трябва още доста да поработим, докато намерим отговора. И дори тогава няма да сме сигурни.

Седнал сковано на стола си, той чувствуваше, че всички го гледат.

— Колебая се дали да изрека това, което мисля — каза той.

Всички мълчаха.

Само стенният часовник отмерваше секундите.

През отворения прозорец някъде отдалеч в тишината на следобеда долетя жуженето на скакалец.

— Не вярвам, че Сътън е човек — рече Андерсън.

Часовникът продължаваше да цъка. Скакалецът избръмча остро и замлъкна. Накрая Адамс заговори:

— Но отпечатъците от пръстите са същите. Както и отпечатъците от ретината на очите.

— О, това наистина е Сътън — съгласи се Андерсън. — Няма никакво съмнение, че външността е негова. Сътън тялом, така да се каже. Същото тяло или поне част от тялото, напуснало Земята преди двадесет години.

— Не разбирам — заяви Кларк. — Ако той е същият, значи е човек.

— Да допуснем, че вземете например един стар космически кораб и го преправите — каза Андерсън. — Добавяте тук-там някое нововъведение, изхвърляте нещо, друго пък видоизменяте. Какво се получава накрая?