Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
— Значи знаеш? — Лицето на Закат изглеждаше изпълнено с горест. — Кой ти каза?
— Ургит. Разказа ми всичко.
— И предполагам, че през цялото време много се е гордял. — Закат стисна зъби и лицето му пребледня.
— Всъщност въобще не беше така. Разказа ми го със съжаление — и с презрение към Таур Ургас. Той го мразеше повече дори от тебе.
— Това едва ли е възможно, Белгарион. А сега, за да отговоря на въпроса ти, ще заявя — да, ще пожертвам цялата си империя — целия свят, ако това е необходимо — за да пролея последната капка кръв на потомците на Таур Ургас. Нито ще спя, нито ще почивам, нито ще се отклоня дори за секунда от своето отмъщение — и ще смажа всеки, който се изпречи на пътя ми.
„Кажи му“ — обади се изведнъж сухият глас в съзнанието на Гарион.
„Какво да му кажа?“
„Кажи му истината за Ургит.“
„Но…“
„Направи го, Гарион. Той трябва да узнае. Този човек трябва да извърши определени дела, ала няма да може да го стори, ако не се отърве от тази своя мания.“
Закат го гледаше с любопитство.
— Съжалявам. Тъкмо получавах инструкции — обясни му неловко Гарион.
— Инструкции ли? От кого?
— Не би ми повярвал, ако ти кажа истината. Наредиха ми да ти съобщя нещо. — Кралят на Рива пое дълбоко дъх. — Ургит не е мург.
— Какво?!
— Казах, че Ургит не е мург — поне не изцяло. Майка му, разбира се, е от расата на мургите, ала Таур Ургас не е негов баща.
— Лъжеш!
— Не, не лъжа. Разбрахме това, докато се намирахме в палата Дроджим в Рак Урга. Ургит също не знаеше.
— Не ти вярвам. Белгарион! — Лицето на Закат беше станало пепеляво и той почти крещеше.
— Таур Ургас е мъртъв — уморено каза Гарион. — Самият Ургит преряза гърлото му и го зарови в гроба с главата надолу. Той твърди, че е постъпил по същия начин с всеки от братята си — истинските синове на Таур Ургас, — за да е сигурен, че никой няма да му отнеме трона. Не мисля, че е останала и капка кръв от рода Урга по света.
Закат присви очи.
— Това е измама. Ти си се съюзил с Ургит и ми разправяш тези абсурдни лъжи, за да спасиш живота му.
„Използвай Кълбото, Гарион“ — посъветва го гласът.
„Как?“
„Свали скъпоценния камък от дръжката и го задръж на дланта си. Той ще разкаже на Закат истините, които той трябва да узнае“.
Гарион се изправи.
— Ако мога да ти покажа истината, ще пожелаеш ли да я видиш? — попита той развълнувания малореански император.
— Да я видя? Какво да видя?
Гарион се приближи до меча си и свали меката кожа, покриваща дръжката. След това постави ръка върху Кълбото и то се освободи от метала, издавайки едва чуто изщракване. После кралят на Рива се обърна към мъжа, седнал край масата, и каза:
— Не съм съвсем сигурен как ще стане. Казвали са ми, че Алдур може да го прави, аз самият никога не съм опитвал. Мисля, че трябва да погледнеш в скъпоценния камък. — След това протегна дясната си ръка и Кълбото се озова пред лицето на Закат.
— Какво е това?
— Твоят народ го нарича Ктраг Яска — отговори Гарион.
Закат се отдръпна, лицето му пребледня.
— Камъкът няма да те нарани — докато не го докоснеш.
Кълбото, което през последните няколко месеца твърде неохотно се бе подчинявало на непрестанните инструкции на Гарион да стои мирно, започна бавно да пулсира и да сияе в ръката му, окъпвайки лицето на Закат в синкав блясък. Императорът понечи да вдигне ръка, сякаш желаеше да отблъсне сияещия скъпоценен камък.
— Не го докосвай — отново го предупреди Гарион. — Само гледай.
Ала очите на Закат вече бяха приковани в камъка, чиято синя светлина ставаше все по-силна и по-силна. Ръцете му сграбчиха ръба на масата толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Кал Закат се взира дълго в сивкавото сияние. След това съвсем бавно пръстите му пуснаха ръба на масата и той се отпусна в креслото. По лицето му пробяга болезнена агония.
— Те ми се изплъзнаха! — изстена императорът на Малореа и между стиснатите му клепачи се процедиха сълзи. — А аз избих десетки хиляди хора за нищо. — Сълзите потекоха по разкривеното му лице.
— Съжалявам, Закат — тихо каза Гарион. — Не мога да променя онова, което вече се е случило, но ти трябваше да узнаеш истината.
— Не бих могъл да ти благодаря за тази истина — задавено каза Закат. Раменете му се разтресоха в сподавени ридания. — Остави ме сам, Белгарион. Махни този проклет камък от очите ми.
Гарион кимна, обзет от съчувствие и скръб. След това отново постави Кълбото върху дръжката на меча, покри я с меката кожа и вдигна огромното оръжие.