Подземието на смъртта
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подземието на смъртта». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо Радиче, Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
В това време шалупата се носеше като стрела под огнения свод, който непрекъснато хвърляше върху бегълците облаци от искри. Сенг не преставаше да ръси с вода другите, макар че собствените му дрехи бяха вече полуобгорени.
Започнаха да се чувствуват вече съвсем изтощени, когато Сенг извика:
— Гората свършва!
При този вик господин Мускардо скочи на крака. Трябваше да се изминат още около двеста метра през този огън. Отвъд този пламтящ свод беше пак тъмнина.
— Смелост, другари! — извика той. — Още няколко минути и сме спасени!
— А боксерите? — попита мисионерът. — Нямали да ни чакат зад това огнено море?
— Ще прелетим край тях — отговори бившият стрелец. — Пригответе оръжията и не жалете куршумите.
— Реката се разширява — каза Сенг.
— Това показва, че блатото е близко — отвърна господин Мускардо. — Хайде, едно последно усилие и приберете веслата!
Най-после бяха преминали и последните дървета. Полъх от животворен въздух върна бодростта на гребците.
— Спасени сме! — извика господин Мускардо. — Блатото е пред нас!
В този миг откъм левия бряг се чуха няколко пушечни гърмежа и над главите на бегълците засвистяха куршуми.
— Никой да не отговаря! — заповяда стрелецът. — Тъмнината ни закрива.
Шалупата плаваше сред две редици от малки гористи островчета, които хвърляха върху реката толкова гъста сянка, че я правеха напълно невидима откъм брега.
Боксерите бяха побеснели и продължаваха да стрелят. От другия бряг се чуваха също чести пушечни гърмежи. И въпреки всичко този кръстосан огън не беше ефикасен.
Куршумите идваха на посоки, губеха се извън целта и кършеха клоните на дърветата.
Течението се забавяше вече, а бреговете се отдалечаваха. Реката беше свършила своя път и сега се изливаше в едно обширно блато, което сигурно се свързваше с Императорския канал.
Бандитите се бяха спрели, безсилни да продължат преследването, поради липса на лодки. Чуваха се дивите им ревове и от време на време по някой гърмеж.
— Вижда ли се джонката? — попита господин Мускардо.
— Тъмнината е много гъста и нищо не може да се различи — отвърна някой.
— Знае ли се къде е закотвена?
— Сред два гористи острова.
— Ще я потърсим в зори.
— Бих предпочел да се качим още тази нощ на нея, за да влезем в Императорския канал, без да ни видят боксерите.
— Да дадем някакъв знак, господарю — каза Сенг.
— Как?
— С изстрели.
— Да опитаме, Сенг. Може би старецът ще разбере, че сме ние.
Той вдигна пушката и гръмна два пъти. Гърмежите прокънтяха надлъж и се загубиха в далечината. Всички гледаха напрегнато в тъмнината.
— Виждам светлина! — извика Енрико.
— Да, някаква червена точка — потвърди Сенг.
— Дали е запалена в някоя колиба, или е фенерът на джонката? — попита мисионерът.
— Тук никога не съм виждал колиби — каза господин Мускардо.
— Тогава е фенерът на джонката — отвърна Сенг.
— Високо е — намеси се отец Георги. — Трябва да е закачен на главната мачта.
— Другари! — извика бившият стрелец. — Там е спасението! Още едно усилие и ще почиваме до утре.
Всички грабнаха веслата и шалупата тръгна отново, като се насочи към светлата точка, която ясно изпъкваше сред тъмнината.
На значителна височина от водната повърхност светеше фар.
— Джонката е — каза господин Мускардо, застанал на носа на лодката.
Сложи ръка на устата и извика:
— Менли!
Силен глас отговори веднага:
— Кой е там?
— Отец Георги и Мускардо.
— Приближете се. Няма никаква опасност.
След няколко мига бегълците стигнаха здрави и читави до джонката на стария рибар.
IX. ПО ИМПЕРАТОРСКИЯ КАНАЛ
Корабът, който ги очакваше, не беше от ония големи джонки, които плаваха по Жълтото море и се наричаха „тсао“. Беше просто рибарски кораб с една мачта, с мост и много висок нос. Собственикът му беше стар познат на мисионера и на господин Мускардо — здраво и пъргаво старче, въпреки шестдесетте години, които тежаха на гърба му. Опашката на косата му беше дълга и още съвсем черна и той се гордееше с нея.
Като всички хора на тази възраст носеше очила — атрибут, необходим като ветрилото на всички китайци.
Този рибар беше един от първите, които прегърнаха християнската религия. И тъй като хранеше истинска любов към господин Мускардо и мисионера, от които беше получил не едно благоволение при първите новини за страшното нахлуване на боксерите, великодушно постави на тяхно разположение своята джонка и екипажа си.
— Капнали сме за сън и не сме яли — каза господин Мускардо.