Потомъкът на върколака
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомъкът на върколака». Краткое содержание книги:
Пак ли той се катери нощем по пълнолуние по стръмните зъбери на скалите? Отдолу, приклекнала в снега и втренчила невиждащ поглед в тъмното, го чака Черната Чума, а очите й жадно проблясват в мрака!
Зовът й е бил чут! Зовът на дивото, на първичното!
Последният потомък на Върколака поема по пътя към своето прокобно, забравено минало, откъдето никой никога не се е завърнал…
— Разбирам те много добре, Гедеон, но разсъжденията ти ми се струват посредствени и някак си странни!
— Ти, Фриц — продължи той, без да обръща внимание на репликата ми, — ти знаеш много добре, че този живот няма никакъв смисъл, ако не бъде изживян достойно. Човек трябва да се стреми да надхвърли възможностите си, както е казал поетът, иначе за какво ни е Раят? Затова теб небесата са те дарили с безброй благословии: достатъчно е да се види винаги ведрото ти лице, да се срещне твоя откровен, прям поглед, да се съзре твоята блага усмивка… и ето го — щастието идва само! Ти си Божи дар, Фриц, ти носиш щастие на хората, което е хубаво, положително! Винаги съм го казвал, а доказателството… Искаш ли доказателства, Фриц?
— Бога ми, стари приятелю, разбира се, че искам! Никак не бих се обидил да разбера какви толкова добродетели са се спотаили в моята скромна личност!
— Добре! — зарече се бракониерът и здраво ме сграбчи за китката. — Погледни тогава там долу!
И през прозореца той ми посочи едно хълмче на около два изстрела разстояние от замъка.
— Онази побита висока скала с храсталаци отляво… Виждаш ли я?
— Отлично!
— Огледай добре около нея! Не забелязваш ли нищо?
— Не, нищо не забелязвам, колкото и да се напрягам!
— Ами точно това е, дявол го взел! Съвсем просто е, нали ти казах! Как ще забележиш нещо, когато го няма! Ти, Фриц, ти прогони Черната Чума!
Той ликуваше.
— Всяка година при втората криза на графа я виждахме на другата сутрин да клечи точно там, прегърнала коленете си. През нощта палеше огън, на който се топлеше и печеше някакви зловонни коренища. Беше истинско проклятие! Тази заран, първото нещо, което сторих, бе да се изкатеря тичешком тука. Едва-що озовал се на сигналната кула, загледах надолу. И, о, небеса! Старата вещица си беше отишла! Напразно засланях очи с ръка, напразно се взирах наляво, надясно, напразно оглеждах равнината надлъж и нашир, напусто дебнех всяко движение из планината, всяко потрепване на дърветата в гората!… Нищо! Нищичко не видях! Тя те е усетила, Фриц! Сигурен съм в това! Тя е усетила твоето благотворно влияние и си е отишла!
И след като ентусиазирано ме разцелува, Шпервер развълнуван възкликна:
— О, Фриц, какво щастие, че те доведох тука! Явно вещицата се е изплашила!
Признавам си, бях смутен и донякъде засрамен. Приписваха ми се толкова заслуги и добродетели, каквито до този момент не бях забелязал у себе си, а и все още не бях заслужил такава почит.
— Добре, Шпервер, да успокоим духовете! Значи казваш, графът изкара спокойно нощта?
— Да, всичко беше нормално…
После двамата отново минахме по бастиона, свързващ отделните кули. За пореден път имах възможността да наблюдавам тази част на замъка, чиито укрепления се издигаха на главозамайваща височина — външните стени се сливаха направо със скалата и заедно с нея рязко се устремяваха надолу, чак до дъното на пропастта. Пътят ни всъщност представляваше поредица от витиевати стълбища, чиито стъпала се катереха и спускаха едно след друго.
Избягвах да хвърлям поглед отвъд парапета, а в редките случаи, когато това ми се налагаше, чувствах как главата ми се замайва. Обзет от ужас, аз спирах и отстъпвах до средата на платформата… Едва изчаках да стигнем края на пътя. Побързах да се шмугна след Шпервер в коридора, който водеше към вътрешността на замъка.
Двамата вече бяхме преминали из обширните коридори, когато една широко отворена врата зейна на пътя ни. Погледнах вътре в стаята. Покатерено на върха на една двойна стълба, забелязах джуджето Кнапвурст, чиято гротескна физиономия така ме беше впечатлила предната вечер.
Стаята също привлече вниманието ми с импозантния си вид: това бе залата, в която се съхраняваха архивите на замъка Нидек — висока, мрачна, прашасала, с големи ъглови прозорци в готически стил, които започваха от върха на свода и се спускаха стремглаво надолу, като свършваха своя бяг едва два метра над дъбовия под.
Подредени грижливо от старите свещеници и абати, по дългите рафтове, а в някои ъгли направо струпани на купчина, вътре в тази зала бяха намерили приют не само документи, анали и книжа, свързани с цялото родословно дърво и потекло на замъка Нидек и разклоненията на родословието по цяла Германия, но и всички родови хроники на Шварцвалд и областите край нея, сборници с песни и текстове на нявгашните минезингери15. На достолепно разстояние от тях имаше стари, поовехтели оригинали на „Фауст“, трудове и книги, излезли изпод пресите на Гутенберг — великолепни оригинали с още по-великолепни и богато извезани подвързии. Проточилите се от мрачните сводове дълги сенки оцветяваха стените на залата в белезникави оттенъци и кой знае защо ми хрумна, че съм се озовал в малка средновековна обител, светилище, предхождало рождението и смъртта на множество поколения. И сред цялото това благоговейно добруване на тези древни писмени паметници, от които като че ли зависеше бъдещето и благополучието на замъка, се възправяше най-отгоре фигурката на джуджето, превило заобления си гръб на върха на стълбата, заболо сплеснатия си чип нос в огромен, разтворен на скута му дебел том, мърдащо тънички устни в разчитането на древните писания.
15
Минезингер или Минезенгер (нем. - Minnesinger/Minnesänger) — „Певец на любовта“ — поет и певец-рицар през Средновековието, германски дворцов трубадур, който възпявал любовта на дамата на сърцето, рицарското звание, храбростта, християнската религия. (бел. прев.)