Създадена за любов
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Създадена за любов». Краткое содержание книги:
— Яж, бяла жено.
— Мисис Мур.
Отговорът му се състоеше от ново изръмжаване.
— Ти вожд ли си, Червена лисицо?
— Да.
— На какво?
Тъмните му очи подозрително се свиха:
— Вожд съм на моето племе.
— Да, да, това го разбрах — нетърпеливо отвърна Кендъл. — Искам да кажа, ти семинол ли си?
— И да, и не. Аз съм син на великия Оцеола. Той беше наполовина крийк, наполовина семинол. А майка ми бе от племето Микасуки. Но ти приказваш прекалено много. Яж си храната, бяла жено. Искам да спя.
Кендъл се огледа наоколо. Още преди малко бе усетила тишината и сега забеляза, че всички бойци се бяха увили в одеялата си. Тя въздъхна. Учудваха я тези странни тъмнокожи мъже с черни очи и безизразни лица. Не й обръщаха никакво внимание, бяха оставили вожда си да се занимава с нея.
— Ние не сме зверове, бяла жено. Нито пък диваци. Не повече от всеки друг, чиято земя е нападната.
Кендъл се изчерви, когато срещна погледа му. После тихо, но дръзко попита:
— Тогава защо ни нападнахте? Защо ме отвлякохте?
— Нощният ястреб иска да те види — отвърна Червената лисица.
— Но това е глупаво! — възкликна Кендъл. — Никога през живота си не съм срещала индианец от Флорида! Нищо лошо не съм сторила на индианец!
Червената лисица стана, взе одеялото си и го хвърли върху нея.
— Мълчи и заспивай. Да не си и помислила да ни нападаш — събуждаме се при най-лекия шум, а ако ми попречиш да спя, ще те държа вързана през цялото пътуване.
Кендъл отметна одеялото от главата си и бавно отпи от кафето.
— Едва ли бих могла сама да се справя със седмина смелчаги като вас — отвърна тя сухо.
Не погледна към него, но със задоволство усети, че той я гледа объркан и притеснен. Накрая той взе одеялото си, направи няколко крачки и легна с гръб към нея, сякаш да я предизвика, а тя продължи да пие кафето си. После и тя почувства умора. Това, което му каза, бе самата истина. Би било самоубийство да се опита да открадне нож и да нападне в тъмното седем здрави и силни бойци. А нямаше къде да избяга — пред нея бе само безкрайното тъмно море и тясната ивица пясък.
Въздъхна уморено и потисна сълзите си. Протегна се и опита да се настани удобно върху твърдия пясък. Струваше й се че никога не би могла да заспи на толкова твърдо.
Но заспа. Силите й се изчерпаха, очите й се затвориха и тя не усети неудобство, когато положи буза върху грубото одеяло. Начаса потъна в сладка забрава.
Зората се пукна и небето на изток се обагри в розови ивици. Кендъл почувства топлината върху клепачите си, отвори очи, усети приятните аромати във въздуха и чу непознатата индианска реч.
Сложи ръка върху очите си да ги предпази от лъчите на слънцето, изправи се предпазливо и се огледа. Огънят все още гореше. Върху него пак бе поставено очуканото ламаринено кафениче. Но този път до него имаше и чугунена тенджерка, а миризмата на варена прясна риба предизвика стържене в стомаха й. Един индианец наблюдаваше тенджерката, а друг режеше още парчета риба.
— Добре ли спа, бяла жено?
Кендъл се сепна. Червената лисица стоеше зад нея. Не бе чула никакъв звук и й стана неприятно от това, че той бе способен да се приближи до нея толкова тихо. Погледна го намръщено.
— Горе-долу — отвърна тя и добави присмехулно: — Като се имат предвид обстоятелствата, червенокожи.
С удоволствие видя как чертите на индианеца се изопват — при него това беше израз на гняв. Усмихна се сладко и заговори с южняшки акцент. Гласът й бе като захарен сироп:
— Наистина бих искала още малко кафе! Мога ли да ви помоля, любезни ми червенокожи? Просто обожавам сутрешното кафе!
Червената лисица отвърна раздразнено:
— Добре, Кендъл Мур, ще те наричам по име.
Той посочи с пръст към огъня:
— Джими Ематла ще ти даде храна. — Иди при него.
Кендъл се усмихна. Джими Ематла сигурно беше индианецът, който готвеше. Тя се приближи към него. „Не изглежда лош“ — помисли си. Също като Червената лисица и той беше мускулест и грациозен, но тази сутрин не изглеждаше заплашителен като вчера. Тя знаеше, че останалите индианци я наблюдават и я одумват, докато си наливат кафе и сипват риба в чиниите си, но сега, когато изглеждаше примирена с положението си, те не я застрашаваха с нищо.
Какво ли биха си помислили, ако знаеха, че тя се чувства сред тях по-добре, отколкото сред своите.
Като видя, че Червената лисица стои на брега, където вълните се разбиваха в къдрава пяна, Кендъл взе чинията и чашата си и се насочи към него. Той се обърна намръщен, сякаш неговата пленница го преследваше, за да го дразни.
— Ако ме освободиш, Червена лисицо, няма да те дразня повече — каза му тя уж на шега, но в гласа й се долавяше откровена молба.