Мегре

— Какво каза той?

Луи смръщи вежди, тъй като навярно сметна, че отиват твърде далеч.

— Умира от смях! Изглежда, че се чувствува като у дома си и подготвя малко празненство.

— Коз каро… Терца майорна… Важи ли?

— Кварта.

Личеше, че Йожен, свръхвъзбуден, не мисли за играта, а крои нови остроумия.

— Парижани — промърмори той внезапно — прекарват отпуските си на село, например край Лоара. Смешното е, че хората от Лоара идват да прекарват отпуските си в Париж.

Най-после! Той не бе устоял на изкушението да даде на Мегре да разбере, че е в течение на всичко. А Мегре продължаваше да пуши лулата си, като затопляше своя калвадос с шепа, преди да отпие глътка.

— Внимавай в играта си — отвърна Луи, който поглеждаше отвреме-навреме вратата с безпокойство.

— Коз… И пак коз. Двадесет от белот и десет от последна ръка…

Влезе някакъв тип, който приличаше на дребен търговец от Монмартр, седна, без да каже нищо, между Йожен и марсилския му приятел, малко встрани, и все така мълчаливо се ръкува с всички.

— Как е? — запита Луи.

Новодошлият отвори уста и от нея излезе тъничко гласче. Той бе загубил гласа си.

— Добре!

— Разбра ли? — кресна му Йожен в ухото, което показваше, че на всичко отгоре човекът беше и глух.

— Какво да разбера? — рече тъничкият глас.

Наложи се да му натиснат крака под масата. Най-после погледът на глухия попадна на Мегре, спря се продължително на него. Той се усмихна едва-едва.

— Разбрах.

— Коз спатия… Пас…

— Пас…

Улица „Фонтен“ бе започнала отново да живее. Светещите фирми бяха запалени и портиерите бяха заели местата си на тротоарите. Портиерът на „Флория“ дойде да си купи цигари, но никой не му обърна внимание.

— Коз купа…

На Мегре му беше топло. Цялото му тяло се бе схванало, но той не даваше да се разбере нищо, а изражението на лицето му остана същото, както когато в един и половина бе застанал на пост.

— Слушай! — подхвърли внезапно Йожен на своя съсед, който чуваше лошо и когото Мегре бе познал като собственик на публичен дом на улица „Дьо Прованс“.

— Как наричаш ключар, който не прави вече ключове?

Комичното в това положение се дължеше на обстоятелството, че Йожен трябваше да крещи, а другият отговаряше с ангелски глас:

— Ключар, който…? Не зная…

— Аз го наричам „едно голямо нищо“.

Той игра, прибра картите, игра пак.

— А ченге, което не е вече ченге?

Съседът му бе разбрал. Лицето му светна от радост, а гласът му беше още по-тъничък, когато произнесе:

— Едно голямо нищо!

Тогава всички прихнаха да се смеят, дори Одиа, чийто смях бе кратък. Нещо му пречеше да се отдаде на всеобщата веселост. Личеше, че е неспокоен въпреки присъствието на приятелите си. И не само Мегре беше причина за това.

— Леон! — подвикна той на нощния келнер. — Дай ми една ракия с вода.

— На ракия ли минаваш вече?

Йожен бе забелязал, че Одиа се страхува, и го наблюдаваше строго.

— Май по-добре ще бъде да не прекаляваш.