Преди да те срещна

Шеридан понечи да кимне, но лекото движение й причини такава силна болка, че от очите й бликнаха сълзи.

— Госпожице Ланкастър, помните ли ме? Знаете ли кой съм?

Този път Шеридан не направи никакво движение, само отвърна:

— Вие сте лекар. — Чувстваше устните си пресъхнали, но иначе говоренето не доведе до усилване на главоболието й. — Къде съм?

— Вие сте в безопасност.

— Но къде се намирам? — настоя тя.

— В Англия. Пристигнали сте от Америка.

Неизвестно по каква причина този отговор й подейства потискащо, направи я неспокойна.

— Защо?

Двамата мъже бързо се спогледаха, после лекарят успокояващо рече:

— Много скоро ще си спомните. В момента е необходимо просто да запазите спокойствие.

— Аз… искам да зная! — настоя тя. Гласът й беше дрезгав от напрежение.

— Много добре, детето ми — с готовност отвърна лекарят и я потупа по ръката. След кратко колебание на устните му се появи усмивка, сякаш се канеше да й съобщи някаква щастлива вест. — Дошли сте тук, за да останете при годеника си.

Годеник. Значи беше сгодена… Явно за по-младия мъж, реши тя. Той изглеждаше твърде загрижен за нейното състояние. Загрижен и изтощен. Шеридан вдигна поглед към него и едва забележимо се усмихна. Забеляза, че той гледа смръщено към лекаря, който пък му отвръщаше с предупредително поклащане на главата си. Този факт я притесни, макар и да нямаше представа за причината. Не знаеше коя е, нито къде е била, нито как се е озовала тук, но чувстваше, че трябва да се извини за неудобството, което беше създала. Това правило сякаш беше дълбоко вкоренено в нея.

Шери изчака годеникът й да погледне към нея и със слаб глас изрече:

— Съжалявам.

Той трепна, сякаш думите и го нараниха, и тя за пръв път чу плътния му глас:

— Не се извинявайте. Всичко ще бъде наред. Всичко, от което имате нужда в момента, е малко време и добра почивка.

Разговорът изчерпа силите й. Шери уморено притвори очи и чу шум от отдалечаващи се стъпки. Мъжът се канеше да излезе от стаята.

— Почакайте… — с усилие промълви тя. Внезапно я обзе ужас при мисълта, че ще остане сама, че отново ще потъне в познатата тъмна мъгла, от която така трудно се беше измъкнала.

Шери отвори очи и ги впи в двамата мъже, после обърна умолителен поглед към годеника си. Той беше по-силен от двамата, по-млад, по-жизнен — можеше да задържи демоните настрани от нея, в случай че се върнеха да я измъчват.

— Останете. Моля ви. — Мъжът се поколеба и погледна въпросително към лекаря. Шеридан облиза напуканите си устни, пое дъх и вложи всичките си чувства в една-единствена дума: — Страх ме е.

Клепачите й натежаха и очите й се затвориха пряко волята й, отделяйки я от света на живите. Паниката й нарастваше, заплашваше да я смаже, караше я да се бори за всяка глътка въздух… Тогава чу, че някой премести тежко кресло и го разположи до леглото й.