Наемниците на Дендарии
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наемниците на Дендарии». Краткое содержание книги:
Воин по произход, но обременен с физически недъзи, 17 годишният Майлс Нейсмит — Воркосиган се проваля на приемните изпити в Имперската Военна Академия.
Принуден да се примири с цивилния живот, той предприема пътешествие до планетата Бета, по време на което след низ от неочаквани събития създава флот от свободни наемници. Въвлечен в междузвезден конфликт, младият Нейсмит трябва да докаже на себе си, че е Вор.
— За съжаление Вордрозда не е единственият, който без колебание би корумпирал момчето по отношение на всичко, до което се докосват мръсните му лапи — направи гримаса графинята. — Няма значение дали става въпрос за политика, морал или нещо друго — убеден ли е, че ще има някаква изгода, нищо няма да го спре. Нито мисли за благото на Бараяр, нито за самия Грегър… — В тези думи Майлс лесно откри влиянието на единствения й политически съветник — баща му. — Не зная защо тези хора не желаят да гласуват конституцията. Нима е възможно една междузвездна сила да се управлява с устни заповеди? — Това вече беше мнение, родило се въз основа на възгледите в родината й — далечната Бета.
— Татко е на власт толкова отдавна, че могат да го отстранят само с торпедо — поклати глава Майлс.
— И това са опитвали — замислено отбеляза графиня Воркосиган. — Според мен вече е време да помисли за оставка. Досега сме имали късмет, но кой знае…
Тя също е уморена, помисли си Майлс.
— Никога не може да остави политиката — добави майка му, очите й се сведоха надолу. — Дори в деня, в който погребват баща му… — Главата й рязко се повдигна: — Но това се отнася и за роднините му. Ако го видиш преди мен, кажи му, че лейди Ворпатрил иска да говори с него… Всъщност недей, защото след това едва ли ще можем да го откъснем от нея…
— Какво пак иска от него леля Ворпатрил? — вдигна вежди Майлс.
— Как какво? Откакто почина лорд Ворпатрил, тя непрекъснато иска баща ти да се занимава с онзи идиот Иван. Но всяко нещо си има граници. Веднъж, явно изпуснала Арал, тя се вкопчи в мен и започна да се оплаква, че Иван закачал слугините. От приказките й останах с впечатлението, че Арал трябва да си зареже работата и да накаже в ъгъла онзи разпуснат хлапак. Не мога да разбера защо тези хора просто не отрежат квитанциите на децата си след като навършат дванадесет, като всички останали? Да ги пуснат в живота и да ги оставят да се оправят сами! На какво прилича това? — Обърна се и тръгна към библиотеката, мърморейки под носа си най-презрителната дума, която познаваше: — БАРАЯРЦИ!
Навън се беше спуснал влажен мрак, прозорците на огромния дом се превърнаха в тъмни огледала. Минавайки покрай тях, Майлс хвърляше по едно око на отражението си. Тъмна коса, сиви очи, бледо замислено лице с черти, които бяха прекалено остри за изтънчените естети, изпълнили залите за гости. Един пълен идиот…
Стомахът му подсказа, че е време за вечеря, но тя вероятно бе отложена заради извънредните събития в дома на Воркосиган. Реши да се промъкне сред гостите и да се запасѝ с храна, която би му осигурила пълен комфорт в тишината на стаята му. Огледа най-близката зала, не видя нито един от омразните старци, които държаха на протокола и бавно пристъпи напред. Повечето от гостите бяха на средна възраст, Майлс не познаваше никой от тях. Присламчи се към близката маса, разтвори кърпичка от фина материя и започна да я пълни с храна.
— Дръж се по-далеч от онези червени топчета — посъветва го нисък, приятелски глас. — Мисля, че са някакви морски водорасли… Майка ти пак ли е пощуряла по диетите?
Майлс вдигна глава и погледна откритото, дразнещо красиво лице на втория си братовчед Иван Ворпатрил. В ръката му имаше същата кърпа, препълнена почти догоре. Очите му бяха леко зачервени. Безупречната кройка на новата му кадетска униформа се нарушаваше от лека издутина.
— Нима вече имаш разрешение да носиш оръжие? — смаяно прошепна Майлс и кимна по посока на издутината.
— Не, разбира се — промърмори Иван, огледа се, вероятно за лейди Ворпатрил, после разтвори полите на куртката си. — Бутилка от най-хубавото вино на баща ти! Измъкнах го от един прислужник миг преди да го разлее по чашите на тези досадници… Я кажи, можеш ли да ми станеш гид из тоя мавзолей и да ми намериш някое спокойно кътче? Охраната не позволява на никой да се качва на горните етажи без придружител. Виното е отлично, храната също, ако не броим гадните червени топчета. Но компанията е ужасна!
Майлс кимна в знак на съгласие, макар че вътрешно беше склонен да причисли и Иван към ужасната компания.
— Хубаво — рече. — Само иди да намериш още една бутилка вино… — Прецени, че две бутилки ще бъдат достатъчни, за да може да го изтърпи. — Ще те пусна в моята спалня, и без това мислех да се качвам… Чакам те при асансьора.
Майлс се изпъна на леглото и протегна крака, а Иван разположи сандвичите на масичката и отвори първата бутилка.
Щедро разля една трета от нея във високите чаши, взети от банята, придърпа едната към себе си, а другата подаде на недъгавия си братовчед.