Роуз Мадър

Вече привършваха с вечерята, когато една жена пусна запис на Литъл Ричард; други две станаха и лудешки се разтанцуваха.

Всички се смееха и ръкопляскаха. Роузи следеше танцуващите с безразличие и се питаше дали пък не са лесбийки. Когато зараздигаха масата, понечи да им помогне, но те не й позволиха.

— Ела — повика я една, която май се казваше Консуело. Лявата страна на лицето й беше обезобразена от грозен белег. — Ана иска да се запознае с теб.

— Коя е Ана?

— Ана Стивънсън — поясни й жената и я поведе по коридора. — Шефката.

— Що за човек е?

— Ще видиш.

Консуело отвори вратата на някакво помещение, което навремето ще да е било килер, но остана отвън.

В стаята веднага се набиваше на очи най-отрупаното с книжа бюро на света. Зад него седеше едра, но безспорно красива жена. С прошарената си къса, но добре поддържана коса приличаше на Беатрис Артър в ролята на Мод3 в познатите сериали. Строгата комбинация от бяла блуза и черно сако подчертаваше приликата още повече и Роузи пристъпи към бюрото изпълнена с боязън. Тук я нахраниха, подслониха я да поспи няколко часа, значи вече трябваше да си върви. Ако я отпратят, няма да спори и да се моли — в крайна сметка, те са господарки тук, пък и вече я нагостиха два пъти. Но няма и да воюва за място на пода в автогарата — все още може да си позволи няколко нощувки в евтин хотел или мотел. Можеше да бъде и по-зле. Много по зле.

Отлично го знаеше, но още се смущаваше от строгия вид на тази жена и откритите й сини очи — които през годините сигурно са видели стотици като Роузи.

— Седнете — покани я Ана и когато младата жена се настани на единствения друг стол в стаята (като преди това трябваше да премести купчина бумаги на пода, защото нямаше къде другаде да ги сложи), се представи и я попита как се казва.

— Ами всъщност сигурно Роуз Даниълс — отвърна тя, — но реших отново да приема моминското си име Макклендън. Може би не е много законно, но вече не искам да нося името на съпруга си. Наби ме и го напуснах. — Май излезе, че веднага щом я е набил, го е напуснала; Роузи посегна към носа си, който още я понаболяваше. — Женени сме отдавна, но чак сега събрах кураж.

— Колко отдавна?

— Четиринадесет години. — Не можа да издържиш изпитателния поглед и сведе очи. Сплетените й пръсти бяха побелели от притискане.

„Сега ще ме пита защо не съм се осъзнала по-рано. Няма да го изрече гласно, но сигурно ще си помисли, че съм малко луда, и всъщност ми е доставяло удоволствие да ме бие.“

Без да иска каквито и да било обяснения, жената я попита кога е напуснала дома си.