Емфието на професор Бинго
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Емфието на професор Бинго». Краткое содержание книги:
— Така ли? — Кръвта на Джо Петигру пулсираше в слепоочието му. Неумолимо, гневно, тежко. Чувстваше се изморен. Дълго и постепенно натрупвана умора. Да, вече беше много изморен. Пъхна ръка в джоба и напипа смачканата кутия с праха, увита в хартиена салфетка.
И двамата детективи настръхнаха. Ръката на Редър се плъзна към хълбока. Той пренесе тежестта си напред върху стъпалата.
— Емфие — успокои ги Джо Петигру.
Уолдман се изправи.
— Дайте ми го — рязко заповяда той и се надвеси над Джо Петигру.
— Просто емфие. Съвсем безобидно. — Джо Петигру разви салфетката и я пусна на пода. Вдигна счупената капачка на кутийката и докосна с пръст белия прах — беше останало не повече от супена лъжица. Две хубави смръквания, не повече. И щеше да си осигури почивка.
Той обърна кутийката и разпиля праха на пода.
— Никога не съм виждал емфие с такъв цвят — отбеляза Уолдман. Взе празната кутийка. Надписът върху смачканата капачка бе зацапан. Можеше да се прочете, но с известно усилие.
— Емфие е — увери ги отново Джо Петигру. — Не е отрова. Или поне не такава, каквато си мислите. Не ми трябва повече. Ще довършите ли анализа си, лейтенант?
Уолдман отстъпи назад, отдалечавайки се от Петигру, но не се върна на стола си.
— Другият довод против убийството е, че няма смисъл — това е в случай, че Грийн е удушил жена ви. Аз не се бях сетил за друга възможност, докато вие не я споменахте, от което излиза, че сте доста умен, господин Петигру. Ако пръстовите отпечатъци по врата й — а те са много ясни и ще станат още по-ясни — са от вашите ръце, няма какво повече да се говори.
— Но не са — заяви Джо Петигру и разпери пръсти, обърнал ръцете си с дланите нагоре. — Би трябвало да видите разликата. Ръцете на Портър Грийн са два пъти по-големи от моите.
— Ако е така, господин Петигру — гласът на Уолдман вече беше с един тон по-висок и по-силен, — и жена ви е била мъртва, когато сте застрелял Портър Грийн, вие сте постъпил много глупаво, като сте избягал и сте се обадил анонимно в полицията, защото дори и да е било преднамерено убийство нямаше да се намери съдебен заседател, който да ви обвини в нещо повече от непреднамерено убийство — имал сте съвършено оправдание — самозащита… — Уолдман вече говореше много силно и ясно, макар да не викаше. Редър го наблюдаваше, възхитен против волята си. — Ако просто бяхте вдигнал телефона да съобщите в полицията, че сте го застрелял, защото сте чул писъци, слязъл сте долу с пистолет и този мъж — полугол, с изподрано до кръв лице — се е втурнал срещу вас… — гласът на Уолдман затихна — …и сте го прострелял, тласнат от инстинкта си за самосъхранение. Всеки би повярвал — завърши той тихо.
— Аз видях одраното му лице едва след като го застрелях — промълви Джо Петигру.
В стаята се възцари мъртва тишина. Уолдман стоеше с отворена уста, последните му думи още висяха на устните му. Редър се засмя. Отново посегна към кобура си и извади пистолета.
— Беше ме срам — продължи Джо Петигру. — Срамувах се да го погледна в лицето. Срамувах се заради него. Не можете да ме разберете. Не сте живял с нея.
Уолдман мълчеше с увиснала брадичка и умислен поглед. Направи крачка напред.
— Това е краят, господин Петигру — тихо каза той. — Беше интересно и малко болезнено. Сега се налага да отидем където трябва.
Джо Петигру остро се изсмя. Само за миг Уолдман се изпречи с тялото си пред Редър. Джо Петигру се стрелна встрани от стола си, извъртя се сякаш във въздуха като котка и се озова на вратата.
Редър му извика да спре. После стреля — твърде бързо. Куршумът се заби в Джо Петигру — тялото му прелетя през целия вестибюл и се блъсна в отсрещната стена с разперени ръце. Той се поизвърна и седна, опрял гръб на стената с отворена уста, очите му също бяха отворени.
— Ама че тип — процеди Редър и вдървено мина покрай Уолдман. — Бас ловя, че е видял сметката и на двамата.
Наведе се, после се изправи и се обърна.
— Няма нужда от линейка — отсече той. — Без да искам. Ти ме затрудни.
Уолдман застана на прага. Запали нова цигара. Ръката му леко трепереше. Той я погледна и замахна да угаси клечката кибрит.
— Да ти е хрумвало някога, че можеше да се окаже абсолютно невинен в крайна сметка?
— Никакъв шанс, лейтенант. Абсолютно никакъв. Колко са ми минали през ръцете.
— Колко какво? — запита хладно Уолдман. Черните му очи гледаха студено и гневно. — Видя, че го обискирах. Знаеше, че не е въоръжен. Колко далече щеше да избяга? Уби го ей така, да се изперчиш. Друга причина нямаше.
Мина покрай Редър и се наведе над Джо Петигру. Плъзна ръка под сакото му и я сложи върху сърцето. Изправи се и се обърна.