Емфието на професор Бинго

— Какво е това? — остро запита той.

Уолдман и Редър го изгледаха спокойно и сериозно.

— В колко часа излязохте днес? — попита Уолдман, небрежно се облегна назад и запали цигара.

Редър седна на ръба на стол, приведен напред, отпуснал дясната си ръка върху коляното. Пистолетът му бе в къс кожен кобур в десния джоб на панталона. Никога не му бяха харесвали кобурите за под мишница. Този тип Петигру не приличаше на човек, който би го накарал да използва пистолета, но все пак не можеше да бъде сигурен.

— В колко часа ли? Не помня. Някъде към дванайсет.

— Накъде се бяхте запътил?

— На разходка. Отидох до Холивудските гробища за малко. Първата ми жена е погребана там.

— О, първата ви жена — възкликна нехайно Уолдман. — А имате ли представа къде е в момента настоящата ви съпруга?

— Сигурно е излязла с квартиранта. Казва се Портър Грийн — спокойно предположи Джо Петигру.

— Просто ей така, а? — недоверчиво го изгледа Уолдман.

— Просто ей така — Петигру отново плъзна поглед към пода, където бяха тебеширените очертания и тъмното петно на килима. — Дали не бихте могъл да ми кажете, все пак…

— След малко — прекъсна го Уолдман доста по-остро. — Имахте ли някаква причина да се обадите в полицията? Оттук или докато сте бил навън?

Джо Петигру поклати глава.

— Щом съседите не се оплакват, защо аз да се оплаквам?

— Не разбирам — обади се Редър. — За какво говори той?

— Доста шумни бяха, а? — досети се Уолдман. Петигру кимна пак.

— Но затваряха всички прозорци.

— А заключваха ли ги? — небрежно попита Уолдман.

— Голям смях пада, някое ченге като започне да се прави на хитро — отвърна Джо Петигру не по-малко небрежно. — Откъде да знам дали са ги заключвали?

— Добре, ще престана да се правя на хитър, щом това ви дразни, господин Петигру — каза Уолдман с приятна, тъжна усмивка на лицето. — Прозорците бяха заключени. Затова патрулиращите полицаи са били принудени да счупят стъклото, за да влязат. А сега — защо се е наложило да влязат в къщата ви, господин Петигру?

Джо Петигру само го гледаше, без да мига. Не им отговаряй, помисли си той, и те сами ще започнат да ти разправят. Не могат да се спрат. Умират от желание да говорят. Сякаш са влюбени в приказките си. Той си замълча. Уолдман продължи:

— Някой се е обадил в полицията и съобщил, че е чул изстрел в тази къща. Помислихме, че може да сте вие. Не знаем със сигурност. Съседите твърдят, че не са чули нищо.

Ето сега има опасност да сбъркаш, каза си наум Джо Петигру. Как ми се иска да поговоря с Джоузеф. Уж всичко ми е ясно. Чувствам се добре, но тези момчета не са тъпи. Особено този с медения глас и еврейските черти. Симпатяга, но не можеш лесно да го излъжеш. Идвам си у дома и виждам ченгета вкъщи, някой ги е повикал заради изстрел и отпред има счупен прозорец, а стаята е била претършувана толкова дълго, че сега изглежда изморена. А там има и петно, което би могло да е от кръв. А тебеширените очертания навярно бележат положението на нечие тяло. Гладис я няма, Портър Грийн също го няма. И как ли бих постъпил, ако не знаех нищо? Май не ми пука. Да, сигурно е така. Просто не ми пука какво си мислят тези приятелчета. Защото, като реша да не съм тук, няма да съм. Чакай малко. Това не урежда нищо. Няма да разсъждавам по този начин. Ако е убийство и самоубийство, тогава няма да имам нищо против да съм тук. Добре съм си и тук.