Рицар на Сенките [bg]

— Хей, хлапе! — долетя до мен един познат глас. — Трудничко е човек да те открие. Хич не се задържаш на едно място.

Обърнах се бързо, отидох до входа и погледнах надолу по склона.

Оттам се задаваше една самотна фигура. Едър мъж. Тръпка прониза гърлото ми. Беше прекалено тъмно, за да различа чертите му.

Отстъпих няколко крачки и поднових заклинанието, което щеше да възстанови магическите нишки по входа.

— Хей! Не бягай! — извика той. — Трябва да поговоря с теб.

Нишките заеха предишното си място. Измъкнах меча си и застанах така, че едната от стените на входа да прикрива острието му. Заповядах на Фракир да се провеси от лявата ми ръка, но да остане невидима. Вторият ми нощен гостенин се бе оказал по-силен от първия и бе преминал през моите нишки. Ако третият се окажеше по-силен от втория, сигурно щеше да ми се наложи да включа в играта всичко, с което разполагах.

— Нима?! — извиках на свой ред. — Кой си ти и какво искаш?

— Мътните го взели! — възкликна непознатият. — Кой си мислиш, че съм? Твоят старец, разбира се. Нуждая се от помощ и ми се ще да се опра на човек от семейството.

Когато новото видение се озова в светлия кръг на огъня, ми се наложи да призная, че то наистина представляваше съвършена имитация на моя баща принц Коруин Амбърски — черно наметало, черни панталони и ботуши, сива риза със сребърни копчета, сребърна тока и дори сребърна роза в ръката. Усмивката му беше точно такава, каквато я бях запомнил — дяволита и леко уморена. Гърлото ми се сви. Винаги бях искал да го опозная по-добре, но той се изгуби без следа и аз така и не успях да го намеря. А сега това „нещо“, каквото ида представляваше то, бе избрало именно образа на моя баща… Това наистина ме ядоса малко повечко от обикновено. Не обичам, когато някой се опитва да си играе с чувствата ми.

— Първата ти имитация беше Дуоркин — казах аз, — втората Оберон. Цялото ми родословие ли смяташ да изредиш?

Той ме погледна накриво и отметна глава. Изглеждаше искрено учуден.

— Не знам за какво говориш, Мерлин. Аз…

Достигна до магическите нишки и отскочи от тях, сякаш бе докоснал оголен проводник.

— Леле мале! — каза нещото. — Ти май нямаш доверие на никого, а?

— Семейна традиция — отвърнах, — подкрепена от личния ми житейски опит.

Все пак бях доста изненадан, тъй като неговото докосване до нишките не предизвика познатите илюминации. Да не говорим, че не забелязах дори намек за разпадаща се плът или нещо подобно.

Видението изтърси още едно възклицание, отметна наметалото си и дясната му ръка се плъзна към дръжката на едно перфектно копие на оръжието на баща ми. Миг след това сребристото острие на Грейсуондир изсвистя във въздуха, плъзгайки се към магическите нишки. Мечът се докосна до тях и засъска като нагрята до бяло стомана, която закаляват в студена вода. Очертанията на острието пламнаха и отново се появиха познатите искри — този път с височината на човешки ръст — и миг по-късно усетих как тъканта на нишките поддава.

После видението проникна в пещерата, а аз се завъртях и замахнах с меча си. Подобието на Грейсуоидир се снижи, описа мълниеносен кръг, отвеждайки върха на моето оръжие вдясно, и се насочи право към гърдите ми. Парирах в кварта, но моят противник се плъзна ловко и острието му продължи да сочи тялото ми. Парирах в сикста, но него вече го нямаше там. Движението му се оказа просто финт. Той се бе оттеглил и вече ме атакуваше ниско. Обърнах се срещу него и отново парирах. Тялото му се плъзна вдясно, върхът на Грейсуондир се снижи отново, лявата му ръка махна ловко към лицето ми и загадъчният двойник на баща ми смени хвата си.