Рицар на Сенките [bg]

— Внуче мое — каза той хладно и в очите му се появи лека искрица, — макар да съм мъртъв, не бих позволил на никого да се отнася така с мен. Сега ще дойда да те взема и ще те помъкна по отредения ти път през огън и жупел.

Той пристъпи напред, а аз направих крачка назад.

— Не го приемай толкова лично… — започнах.

Прикрих очите си, когато фигурата докосна моите нишки и отново се появи онзи ослепителен блясък. През процепите между пръстите си, примигайки, видях нещо като вариация на представлението с разлагащата се плът на Дуоркин. Фигурата на Оберон стана прозрачна на места, а на други започна да се топи. В него — или през него, тъй като образът му изгуби всеки намек за реалност — виждах водовъртежи и криви, прави линии и канали, очертани в черно, причудливи геометрични калейдоскопи. Но за разлика от Дуоркин, Оберон не изчезна. Той премина през моите магически нишки и макар да забави леко крачка, продължи да се движи към мен с протегната дясна ръка. Каквато и да беше истинската природа на това видение, не мога да отрека, че то бе едно от най-плашещите неща, които бях виждал през живота си. Заотстъпвах назад, вдигнах ръце и призовах Логрус.

Знакът на Хаоса се появи между нас. Абстрактното подобие на Оберон все така се протягаше към мен. Накрая нашарените му спиритически израстъци докоснаха плетеницата на Логрус.

Аз все още не бях предприел нищо конкретно. Изведнъж усетих прилив на панически ужас. Пронизах видението на краля със силовите линии на хаоса и се гмурнах край него към входа на пещерата. Навън се претърколих, но склонът беше твърде стръмен, за да успея да спра, и аз размахах отчаяно ръце и крака в желанието си да се хвана за нещо. Не само че не успях, ами се и треснах доста силно в някакъв голям овален камък. В този миг входът на пещерата експлодира като барутен погреб, ударен от вражески снаряд.

Останах да лежа до камъка още около минута, треперещ, със здраво стиснати очи. Преследваше ме влудяващата мисъл, че всеки миг нещото ще ме докопа, освен ако не остана така свит на кълбо, без да помръдвам…

Последва пълна тишина. Накрая се престраших да отворя очи и установих, че светлината е изчезнала, а входът на пещерата е непроменен. Изправих се бавно и още по-бавно тръгнах натам. Знакът на Логрус бе изчезнал и кой знае защо, никак не ми се искаше да го призовавам отново. Вътре в пещерата всичко си беше непроменено, сякаш нищо не се бе случило. Единствено моите магически нишки бяха изчезнали. Одеялото лежеше там, където го бях оставил. Докоснах близката стена. Студена. Явно взривът бе избухнал на друго ниво. Моят огън все още блещукаше немощно. Съживих го отново и изведнъж видях счупената чаша от кафето между въглените.

Облегнах се на стената. След известно време усетих как диафрагмата ми неволно се сгърчи. Започнах да се смея. Не съм съвсем сигурен защо. Тежестта на всичко преживяно след онзи знаменателен 30-и април легна изведнъж върху раменете ми. Не знам, може би тогава предпочетох да се смея, просто за да не се блъскам по гърдите или да не вия срещу луната.