Намисли си число

Сега вече знаеше точното значение на думите, а то бе смразяващо просто: За живота, който си отнел, ще дадеш своя живот. Онова, което стори, ще ти бъде причинено на теб.

Не бе сигурен дали вълнението му го убеди, че е прав, или обратното — това, че бе прав, го бе накарало да потръпне възбудено; което и от двете да бе истината, той нямаше никакви съмнения. Това обаче не отговаряше на останалите му въпроси — само ги правеше по-неотложни и повдигаше нови. Заплахата за убийство просто заплаха ли беше, целяща единствено да причини болка чрез осъзнаването й, или обявяваше действително намерение? Какво имаше предвид авторът с думите „Правя онова, което съм направил“ от първия стих на третото стихотворение? Беше ли причинявал вече на някой друг онова, което сега възнамеряваше да стори на Мелъри? Или пък Мелъри бе извършил нещо заедно с друг човек, за когото авторът на писмата вече се бе погрижил? Гърни си отбеляза да попита Мелъри дали негов приятел, или познат е бил убит, нападнат или заплашван.

Възможно бе да се дължи на настроението, създадено от проблясващите зад потъмнелите хълмове светкавици, или на тайнствената и зловеща упоритост на глухите гръмотевици, както и на собственото му изтощение — но личността, стояща зад бележките, започваше да изплува от сенките. Неангажираността на гласа в тези стихотворения, кървавата цел и грижливият синтаксис, омразата и внимателната преценка… наблюдавал бе и преди тези качества да се комбинират и резултатът бе ужасяващ.

Загледан през прозореца на кабинета в предусещане на приближаващата буря, той ясно долавяше студенината на истински психопат, която лъхаше от съобщенията. Психопат, който наричаше себе си Х. Арибда.

Разбира се, възможно бе да греши. Нямаше да е за първи път определено настроение, особено вечер или когато бе сам, да създава у него убеждения, които не са подкрепени от факти.

Все пак… какво имаше в това име? От кое точно чекмедже с прашни спомени се опитваше да се измъкне?

Тази вечер си легна рано — много преди Маделайн да се върне от концерта, решен утре да върне писмата на Мелъри и да настоява той да отиде с тях в полицията. Залогът бе прекалено висок, опасността — твърде осезаема. Когато си легна обаче, установи, че не може да остави случилото се през деня просто така. Умът му се бе превърнал в писта за надбягвания — без изход и без финиш. Това състояние му бе познато — такава бе цената, която плащаше за твърде напрегнатото съсредоточаване в някои определени предизвикателства. Веднъж щом съзнанието му попаднеше в този коловоз, той имаше само два варианта. Можеше да позволи на процеса да достигне естествения си край, което отнемаше три-четири часа, или да се насили да стане от леглото и да се облече.