Чиракът

Цукер се взря в снимката на д-р Йегър, облегнат на опръсканата с кръв стена.

— Това убийство е станало в Нютън.

— Да.

— Не е разследване, в което бихте взели участие по принцип. Защо сте замесена?

Вдигна отново очи и срещна погледа й със смущаваща настойчивост.

— Детектив Корсак ме помоли…

— Който е натоварен служебно със случая. Така ли?

— Така. Но…

— Няма ли в Бостън достатъчно убийства, които да ви запълват времето? Защо чувствате нужда да се заемете точно с това?

Джейн го гледаше право в очите с чувството, че той се бе промъкнал в мозъка й, че бърникаше из него, търсейки слабото й място, за да я измъчва.

— Обясних ви — отвърна тя. — Жената може все още да е жива.

— И вие искате да я спасите.

— А вие не искате ли?

— Любопитен съм, детектив Ризоли — рече Цукер, несмутен от гнева й. — Говорили ли сте с някого във връзка със случая „Хойт“? Имам предвид за въздействието, което ви е оказал лично на вас?

— Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид.

— Срещнахте ли се с психотерапевт?

— Питате дали съм се срещала с психоаналитик ли?

— Това, което ви се е случило в онова мазе, трябва да е било доста страшно преживяване. Това, което ви е причинил Уорън Хойт, би преследвало всяко ченге. Оставил е белези, както физически, така и емоционални. Повечето хора биха получили травма. Внезапно нахлуване на спомени, кошмари. Депресия.

— Спомените не са забавни. Но съм в състояние да се справя с тях.

— Винаги сте била такава, нали? Работи върху издръжливостта. Никога не се оплаквай.

— И аз се оплаквам от това-онова, както всички останали.

— Но никога за неща, от които може да изглеждате слаба. Или уязвима.

— Не понасям вечно охкащите. Отказвам да бъда една от тях.

— Не говоря за вечните мърморковци. Имам предвид, че човек трябва да бъде достатъчно честен, за да признае, когато има проблем.

— Какъв проблем?

— Вие ще ми кажете, детектив Ризоли.

— Не, вие ще ми кажете. След като мислите, че съм бита карта.

— Не съм казвал такова нещо.

— Но го мислите.

— Използвахте думите „бита карта“. Така ли се чувствате?

— Слушайте, дошла съм заради това. — Посочи снимките от местопрестъплението на случая Йегър. — Защо говорите за мен?

— Защото, когато гледате тези снимки, виждате единствено Уорън Хойт. Просто се питам защо.

— Онзи случай е приключен. Минала съм на други случаи.

— Така ли? Наистина?

Въпросът, зададен съвсем тихо, я накара да замълчи. Негодуваше срещу опитите му да изследва душата й. Негодуваше най-вече, че беше разпознал истина, която не можеше да признае. Уорън Хойт наистина беше оставил белези. Беше достатъчно да погледне ръцете си, за да си спомни нанесените от него травми. Но най-тежката травма не беше физическа. Онова, което беше изгубила в тъмното мазе миналото лято, беше чувството й за непобедимост. Чувството на увереност. Уорън Хойт й беше показал колко уязвима е в действителност.