Чиракът

— Нямам ли причина да бъда разгневен?

Погледът ми пада към безполезното ми тяло, лежащо инертно върху овчата кожа, използвана за намаляване на триенето. Вече дори не мисля за него като за моето тяло. И защо да го правя? Не мога да го усетя. Това е просто буца чужда плът.

— Ядосан си на полицайката — казва О’Донъл.

Такова подразбиращо се от само себе си твърдение дори не се нуждае от потвърждение, затова и не реагирам.

Д-р О’Донъл обаче, е обучена да се взира в чувствата, да бели образувалата се коричка и да оголва кървавата, чувствителна рана под нея. Подушила е миризмата на гниещи емоции и сега се залавя да почиства, да стърже и да дълбае.

— Мислиш ли все още за детектив Ризоли?

— Всеки ден.

— Какви са мислите?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Опитвам се да те разбера, Уорън. Какво мислиш, какво чувстваш. Какво те кара да убиваш.

— Значи продължавам да бъда малкия ти лабораторен плъх. Не съм ти приятел.

Тя прави пауза.

— Да, мога да ти бъда приятел…

— Но не си дошла заради това.

— Честно казано дойдох заради онова, което мога да науча от теб. Което можем да научим всички в отговор на въпроса защо хората убиват. — Привежда се дори още по-близо. И казва тихо: — Затова ми кажи. Всичките си мисли, колкото и смущаващи да са.

Настъпва дълго мълчание. Тогава промълвявам:

— Имам фантазии…