Ръкописът на Шопен
- Автор: Дивер Джеффри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ръкописът на Шопен». Краткое содержание книги:
Не знаеше дали кредитните й карти се наблюдават, но трябваше да внимава. В Кейптаун щеше да си купи билет в брой.
До Ню Йорк.
Откъдето човек можеше да хване влак за Вашингтон поне десетина пъти на ден, както й бе казвал Харолд.
Леонора притисна торбата към гърдите си — усещаше твърдата папка през брезента — и се загледа в сухата земя и самотните дървета.
Десетина влака дневно.
Би трябвало да са достатъчно.
5.
Ерика Спиндлър
Шарлот Мидълтън-Перес отвори очи и се огледа замаяно. Не си беше у дома. Не седеше и в ресторанта в „Риц“. Ярко антисептично бяло. Лъскави повърхности, корави чаршафи. И болка. Навсякъде. Особено в кръста.
Скърцането и тракането на количка нарушиха тишината. Последваха приглушени гласове. Шарлот погледна настрани. Съпругът й, Джак, седеше до леглото, стиснал главата си с ръце. Въплъщение на мъката.
С кошмарно чувство за загуба тя си спомни как стана, видя кръвта, изпищя, а после изстена, когато болката преряза корема й.
Притисна ръка към корема си, очите й се замъглиха от сълзи. В нея бе живяло малко човешко същество. Момченце. С Джак вече бяха почнали да избират имена.
Бяха. Минало време. Вече нямаше живот в нея. Нямаше малко момченце със сините очи на Джак и нейната тъмна коса.
Горещи, горчиви сълзи потекоха по бузите й.
Джак вдигна глава. Неговите очи също бяха зачервени от плач.
— Чарли — прошепна той.
Единствената дума разкри цял свят от емоции — отчаяние и съжаление, любов и нужда. Нужда от успокоение. От обяснение — как бе могло да се случи подобно нещо?
Беше минала третия месец. Мислеха, че вече са в безопасност. Нали така казват хората.
Нейна ли беше вината? Дали бе работила прекалено много? Дали не си бе почивала достатъчно?
Сякаш прочел мислите й, Джак й протегна ръка. Тя я пое и той нежно стисна пръстите й.
— Не си виновна, Чарли. Докторът каза, че тези неща се случват.
Тя поклати глава.
— Не. Трябва да знам защо.
Той се прокашля.
— Ще направят изследвания. На нас. На нашето… на плода. Лекарят спомена ултразвук на матката, и рентгенови снимки също.
Шарлот измъчено затвори очи.
— Това е временна спънка — продължи Джак. — Ужасно е, но ще имаме…
— Не.
— … други деца.
— Недей. Моля те — прекъсна го тя с разтреперан глас. — Исках това бебе… аз… аз наистина го обичах.
— Знам — въздъхна Перес съчувствено.
Той винаги я разбираше. Шарлот не знаеше какво бе направила, за да заслужи любовта му. Бяха се запознали в университет „Тюлейн“ в Ню Орлиънс. Тя бе зашеметена, когато Джак я покани да излязат и започна да я ухажва. Не беше изключителна красавица. Просто симпатична — обикновено лице, прилична фигура. А Джак беше страхотен. Умен. Образован. От влиятелно луизианско семейство. Влюбването му в нея бе не само загадка, но и чудо.
— Чу ли се с Хари? — попита тя.
Беше спряла да нарича баща си „татко“ на тринадесетия си рожден ден. Тя беше Чарли, той — Хари, а майка й бе ужасена и от двамата.
— Не още.
— Оставил си съобщение…
— В ресторанта. А преди малко и на мобифона му. Попаднах направо на гласовата му поща.
Баща й закъсняваше. Сигурно още пътуваше.
— Не си му казал…
Джак отново стисна пръстите й.
— Казах му само, че сме тук. И да се обади на мобифона ми.
Шарлот преглътна сълзите си и прошепна:
— А мама?
— Никакъв отговор. Нито на домашния, нито на мобифона.
— Госпожице Мидълтън?
Завъртяха се едновременно. До вратата стояха двама мъже със сериозни изражения. Бяха с тъмни костюми, идеално изгладени въпреки късния час. Шарлот не се изненада, когато се представиха за федерални служители.
— Трябва да ви зададем няколко въпроса.
— Сега ли? — попита Перес. — Тук?!
— Става дума за баща ви — каза по-високият и показа картата си. — Беше от Министерство на правосъдието.
— За Хари?
— Харолд Мидълтън, да. Кога говорихте с него за последен път?
Тя настръхна.
— Преди да отпътува за Европа. Преди седмица.
— Изглеждаше ли на себе си?
— Да. Но защо…
— Изрази ли някаква тревога относно пътуването си? Страх? Необичайно вълнение?