Магическият кръг

Бях зад волана от рано сутринта. Някъде към полунощ отбих в „Джакпот“, Невада — пред единствената неонова светлина в непрогледния мрак в радиус от поне стотина километра, осветила в розово скалистата пустош по моя дълъг път от Калифорния обратно към ядрения център в Айдахо, където работех. В „Джакпот“ сред шума на ротативките се настаних до плота, поръчах си един сочен стек на скара с пържени картофи, обърнах един скоч, който после отмих с голяма чаша горещо кафе — многосъставно лечебно средство, препоръчвано от чичо ми Ърнест в случай на стрес и сърдечна болка. След това излязох отново в мрака на нощта и колата ми отново захапа пътя.

Ако не бях спряла спонтанно за няколко спускания по пистите на Сиера с надеждата да утеша за малко душевното си страдание с пресния сняг, толкова подходящ за спускане, нямаше да се пързалям сега по заледения път насред нищото. Добрата новина беше, че това „нищо“ ми е добре познато — всеки завой и всяка бобуна между Скалистите планини и Западното крайбрежие. Като експерт по ядрена сигурност бях изминавала разстоянието достатъчно често по работа. Ариел Бен — ядреното момиче, това съм аз. Причината за точно това пътуване бих желала да избегна.

Усетих как тялото ми се отпуска в състояние на автопилот за предстоящия еднообразен дълъг преход. От мрачните дълбини на съзнанието ми едно по едно започнаха да изплуват събитията и ме върнаха въпреки вътрешната ми съпротива на добре познатото ми място. Километрите отлитаха един по един в снежната вихрушка. Задръстените със сняг гуми скрибуцаха по черния лед.

Не можех да прогоня цветната картина на зеления склон в Калифорния, със стройните редици надгробни камъни. Точно там бе тънката граница между живота и смъртта, която ме раздели със Сам… завинаги.