Авемпарта

- Ще желаете ли нещо за пиене, милейди? - запита Бърнис, която споделяше тапицираната седалка на Ариста и носеше кошница лакомства за из път. Седеше вдървена, с притиснати колене, стиснали кошницата ръце и леко поглаждащи последната палци. Бърнис се взираше в принцесата откъм бръчиците в краищата на очите си. Месестите й бузи бяха вдигнати прекалено високо от твърде широката усмивка - снизходителна ухилка от типа, показвани на одрало коляното си дете. На моменти Арис-та се чудеше дали дъртата не се опитва да бъде нейна майка.

- Какво носиш там, мила? - запита Салдур. - Нещо по-сериозно?

- Имам пинта бренди - каза слугинята и бързо добави: - в случай, че застудее.

- Сега като се замисля, наистина ме втриса леко - каза Салдур, потривайки ръце и преструвайки се, че трепери.

Ариста повдигна вежда:

- Тук е като в пещ - каза, докато придърпваше високата яка, която почти се опираше в брадичката й. Олрик бе подчертал, че трябва да носи благопристойно облекло, като че тя имаше навика да се разхожда из двореца с разкриващи задните й части кръчмарски дрехи. Бърнис се възползва от тази заръка и я окова в неповратливи антични костюми. Единственото изключение бе роклята за срещата й с краля на Дънмор. Ариста искаше да направи добро впечатление на всяка цена и реши да носи официалната рокля на майка си. Това бе най-зашеметяващият тоалет, който някога бе виждала. Когато майка й я бе носила, всички се обръщаха след нея. Изглеждаше толкова впечатляващо, толкова величествено - пълноценна кралица.

- Стари кости, мила - каза й Салдур. - Бърнис, защо двамата с теб да не споделим една чашчица?

Това докара смутена усмивка на лицето на старата дама.

Ариста дръпна кадифената завеса и погледна през прозореца. Каретата й бе в средата на керван, състоящ се от коли и конни войници. Някъде там бяха Моувин и Фанън, но прозорецът драстично ограничаваше видимостта. Намираха се в кралство Гхент, макар то да нямаше крал. Ниф-ронската църква бе управлявала директно през последните няколкостотин години. Земята бе камениста и се срещаха малко дървета. Хълмовете изглеждаха унилокафяви, като че пролетта бе заета с другите кралства и тук изоставяше задълженията си. Високо в небето се виеше ястреб.

-Олеле! - възкликна Бърнис, когато каретата подскочи за пореден път. Това бе най-близкото до ругатня в нейния речник. Ариста погледна косо и видя, че клатенето прави наливането на брендито предизвикателство. Саули с бутилката, Бърнис с чашата, ръцете им подскачайки нагоре и надолу, мъчейки се да се срещнат в средата като някакво панаирджийско изпитание на уменията - привидно лесна игра, но предназначена да засрами играчите. Накрая Саули успя да наклони бутилката и двамата се радваха много.

- Нито капка не бе изгубена - каза самодоволно той. - За здравето на новия посланик. Нека ни накара да се гордеем - той вдигна чашата, отпи голяма глътка и се облегна назад с въздишка. - Била ли си в Ерванон преди, мила?