Сияние на жена
- Автор: Ромен Гари
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Леге Артис
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Сияние на жена». Краткое содержание книги:
Необратимата съдба разкъсва единението на Яник и Мишел. Но едно любовно отчаяние, което се отчайва от любовта, за тях е неприемливо противоречие. Човек трябва да извоюва победа над смъртта. Яник казва на Мишел: „Ще изчезна, но искам да остана жена. Ще бъда за теб някоя друга. Върви към нея. Срещни друга женска половина. Най-жестокият начин да ме забравиш е да не обичаш повече.“ И по този начин се появява Лидия и онова, което ще се събере отново във вихрена възхвала, отвъд ефимерното, двойката, в която „всяко женско начало е мъж и всяко мъжко начало е жена“.
В едноименния култов филм на режисьора Коста Гавра участват Роми Шнайдер, Ив Монтан, Роберто Бенини и други филмови звезди.
— Ами че вие какво искате, това е руска вечеринка.
Една дама от друга епоха дойде да поздрави Лидия, защото на другия ден заминавала за Залцбург. Соня домъкна до нас тримата музиканти и те ни изсвириха „Калинка“. Чудех се дали, като изключим подметките, има по-жална съдба от тази на циганските песни.
— Всъщност те са източни германци — плъзна в ухото ми лъчезарната Соня. — Преминали са стената под огъня на картечниците. Бежанци като нас.
Тя нареди да им поднесат водка. Принцеса Голопупов попита къде е тоалетната. Тя държеше грифон до гърдите си и беше италианка. Соня ми обясни, че съпругът й на три пъти губил всичко. Един старец с огромно кубе ми заговори за Кайзерлинг, Куденхов-Калерги и Томас Ман, а немският културен аташе се местеше от групичка на групичка и канеше всички на някакъв прием в посолството.
— Благодаря ви, но бъркате — му рекох аз, щом дойде и моят ред, — аз не съм евреин.
Изглеждаше изненадан, загледа ме сякаш ме подозираше в лъжа, а Лидия се изсмя шумно.
Един изключително добре поддържан французин, нагизден с папийонка, ми каза, че не познава никого тук и че бил поканен, защото е директор на оперния театър. На една етажерка имаше колекция от рисувани яйца. Някой призова за тишина и Соня прочете някаква телеграма: Рубинщайн се извиняваше, че не е успял да дойде. Не разбирах защо съпругът не е тук, щом това беше неговият рожден ден. Може би имаше други салони като този с тълпи още по-приятни гости. Други бюфети, други цигани, други развлечения и други огледала. Но как, скъпа, тръгвате ли вече? Елате, непременно трябва да ви представя. Тя умира от желание да се запознае с вас… Хванах чашата шампанско, която Лидия поднасяше към устните си и я дръпнах.
— Защо? Защо вие може, а аз не? Аз също имам нужда от смелост.
— След няколко часа тръгваме. Сигурно имате да оправяте някои неща. Доста пихте.
— Вчера съпругът ми пак се е опитал да се хвърли през прозореца. А пък има телохранител, който не се отделя от него. Това е етичен въпрос: трябва ли да се остави прозорецът отворен, или не? В кой момент ставаме безмилостни, когато имаме принципи ли? Какво означава уважение към живота, когато животът не уважава никого и нищо? Нямам право да вземам решения… Защото наистина вече не знам дали ако му помогна, ще е заради него или заради мен самата…
Отидох и взех бутилка шампанско и не без облекчение най-сетне се почувствах при другите. Един съпруг, който има телохранител, понеже се опитва да се хвърли през прозореца, докато ние празнуваме неговия рожден ден; една лъчезарна майчица, която ненавижда снаха си от глава до пети, ай да тройка; един директор на оперен театър; една жена с побелели коси, която помага на друга да умре; опитайте тази торта, Мишенка, сама я направих; трябва да спасим операта; днес Ница е град, в който старците отиват да умрат при родителите си; вие все се шегувате, представете си как събрах цялата си смелост и отидох да гледам един пор-но-граф-ски филм; не вярвам в минералните бани, но има красиви места за разходка; горката Соня, каква смелост, каква желязна воля. Лидия бе облегнала гръб на стената, а очите й блестяха прекалено силно, много бяхме пили и оставих бутилката и чашите на земята.
— Добре, мисля, че вече мога да ида… Стойте с мен…
В антрето някой се прощаваше, някакво изгубено палто си търсеше собственика; целувки по двете бузи; ще се чуем, непременно елате; португалското момиченце, чиито огромни очи не можеха да се видят заради огромната купчина дрехи, които държеше в ръце. Последвах Лидия по един дълъг коридор, като учтиво се отдръпвах, за да направя място на идващите от гардероба.
— Лидочка… мислиш ли, че е разумно…
Тя беше там и мачкаше перлената си огърлица. Усмивката й се бе втвърдила. Усмивката на Лидия не се нуждаеше от това: вече нямаше как да се разпознае кое е мъка, кое злоба или гняв, в коридора не беше достатъчно светло, за да пресее човек нещата. Всичко, което можеше да се каже, е, че двете жени се познаваха добре.
— Упрекнахте ме, че не идвам да го виждам, настояхте тази вечер да бъда тук, а сега смятате, че моето присъствие…
— Късно е. Ален е изтощен…
Бях забравил съществуването на времето.
— Знаете добре, че той почти не спи…
Соня бе лъчезарна.
— Днес следобед подремна. Двайсетина минути. Доктор Габо е много доволен… Но е много нервен, и по-добре…
Лидия се бореше, за да изглежда спокойна. Гласът й бе станал като детски: