Децата на Просперо
- Автор: Хемингуэй Аманда
- Серия: Фърн Капел #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-452-6
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Децата на Просперо». Краткое содержание книги:
Самоуверена и здраво стъпила на земята, Ферн Капъл отхвърля съществуването на всичко свръхестествено и вярва само в онова, до което се докосват сетивата й. Увереността й е подложена на изпитание, когато баща й наследява тайнствена усамотена къща в Йоркшир. Докато старата къща разбулва своите потайности, подреденият и безопасен свят на Ферн започва да рухва и на негово място изплува магическа и покварена земя, изчезнала преди хиляди години…
— По дяволите — изруга Ферн, въпреки че бе възпитана да си мери приказките. — Обзалагам се, че всички ключове са скрити на едно място. Въпросът е къде. — Забеляза неприятни петна по тениската си, вследствие на ровенето, и отиде до стаята си да се преоблече. За този ден й беше достатъчно тършуването из тавана.
Дежурният поглед навън й разкри оловносиво небе и дъжд, който обливаше на талази суровия и неприветлив пейзаж. Извърна глава, веднага след това очите й се стрелнаха обратно. Миг по-късно тичаше презглава надолу по стълбите, захвърляйки сандалите си с непривично нехайство. Долу нахлузи чифт стари галоши, грабна анорака на Робин от закачалката и нахлупи на главата си шушлякова шапка, някога принадлежала на Нед Капъл.
Изхвърча през задната врата и се втурна към градинската порта. Отдавна неупотребяваното резе заяде, дъските бяха набъбнали от влагата, та се наложи да побутне с рамо, за да я отвори. Огромните галоши зашляпаха по пътеката и тя се заизкачва по баира. Вятърът брулеше ожесточено оголената местност. И ето че след броени мигове Ферн стоеше лице в лице с него. От периферията на шапката й капеше вода, в бързината не бе закопчала анорака и дъждът се просмукваше през тениската й.
Той вече не приличаше на камък, макар че в спокойствието и в цялото му търпеливо същество имаше нещо непоклатимо. Носеше огромна тумбеста връхна дреха с остра качулка, която бе надвиснала ниско над лицето му. Платът изглеждаше тежък и излъскан от дългото носене, в цяла гама различни нюанси — от землисто до каменисто сиво и от мъхнато до тревистозелено. Изпод качулката я гледаше също толкова повехнало лице с изтъняла върху изпъкналите скули плът, с обрулена от ветровете и опърлена от слънцето кожа, нагъната в миниатюрни бръчици около очите и устата — някои от тях родени от смях и веселие, повечето от замисленост и печал. Но това, което я плени и омагьоса, бяха очите: едновременно зелени, златисти и кафяви като пролетна гора, по-искрящи от дъжда, толкова ярки, че сякаш пронизваха самата обвивка на съзнанието й и надничаха в дълбините на съществото й.
След първото инстинктивно отдръпване душата й откликна щедро и животът й се промени завинаги. Сякаш самоличността, която си бе изградила — лишена от фантазии, уравновесена, умишлено тесногръда — започна да се съблича като пашкул и една различна, свенлива и сантиментална Фернанда предпазливо протегна пипалца в непознатата среда. Тогава тя осъзна, че до този миг не е познавала самата себе си, че всичките факти, на които се е уповавала, са били най-обикновена заблуда, издигната от дете, което се страхува да порасне. Но невежеството вече не я плашеше, понеже той знаеше коя е тя, знаеше какво представлява тя — това внасяше покой в душата й. Поздрави го, той й отвърна по същия начин и разменените поздрави разтопиха стените на малкия й космос, за да пропуснат в него невъобразимото от Външния свят.
— Доста време ти отне — подхвана Наблюдателя.
Огледа я съсредоточено. Пред него стоеше момиче с капка на носа — съвсем младо момиче — дребничко за възрастта си, с удължено сърцевидно лице и ясни черти като на изрисуван с перо портрет. Вятърът се шмугна под козирката на шапката й и я обърна, отдолу се показа късо подстригана кестенява коса, чиято линия бе заострена в шпиц по средата на високото чело. Огромните й светли очи бяха раздалечени едно от друго и напръскани със сиво-зеленикави оттенъци и дори в този миг на отваряне на съзнанието той мярна неизбродими дълбини, интелект, който винаги ще бъде нащрек. Спечели доверието й посредством елементарен трик, ала тя нямаше да се поколебае да възвърне скептичното си отношение, ако — или когато — той я разочарова.
— Приличаше ми на камък — рече тя, сякаш го обвиняваше.
— Върши работа — отвърна той. — Ако се преструваш на камък, никой не се чуди какво си намислил. Няма въпроси, няма неприятности. Няма нищо по-незабележимо и скучно от камъка.
— Не е вярно — възпротиви се тя, но категоричността внезапно бе изчезнала от гласа й. — Аз забелязах камъка.