Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
Работата беше там, че не знаеше какво да мисли. Със същия успех можеше да хвърли монета. Ези или тура.
— Ще си помисля — каза той предпазливо.
Дългите зимни месеци, подкрепата на Гедер и десетина по-нисши свещеници, дошли от планинския храм отвъд Кешет, бяха осигурили на храма допълнително величие и представителност. Стените, доскоро почернели от трупана с векове мръсотия, сега блестяха с излъсканите си плочи. Повечето традиционни религиозни символи бяха разглобени, а материалът бе използван за направата на нови, различни образи, най-вече такива с осемделната симетрия на огромното червено копринено знаме, което се спускаше над централния вход. Въздухът тежеше от миризмата на копривеното масло, което горяха в лампите.
В средата на свещеното място шестима свещеници стояха в кръг, смееха се и играеха на някаква игра, която включваше зърна бял боб, с които да уцелиш отворената уста на човека отсреща. Шестима свещеници и един принц престолонаследник. Бледата кожа и кръглото лице на Астер изпъкваха в тази компания. Всички свещеници имаха тесни лица и твърда права коса, сякаш бяха кръвни роднини. Кафявите им раса изглеждаха мърляви в сравнение с яркоцветните коприни и брокати на Астер — той беше като пойна птичка сред врабци.
— Гедер! — извика принцът и Гедер му махна. Хубаво беше, че момчето се смее. Принцът не се беше оплакал, но Гедер знаеше, че зимата е била трудна за него. Особено седмиците между края на Кралския лов и завръщането в Камнипол за откриването на сезона. За пръв път Астер се отделяше за толкова дълго от баща си, а мрачното имение в Ибинлес беше студено и скучно. Гедер се беше постарал да му прави компания, но самият той нямаше братя, а сред връстниците си бе имал малко приятели. Играеха карти вечер. Това беше, кажи-речи, най-голямото забавление, което Гедер можа да предложи на принца.
Басрахип, висшият свещеник, беше в частната си стая. Истински гигант, той седеше на тънка възглавничка и медитираше със затворени очи. От пръв поглед беше трудно да се прецени защо стаята изглежда гола. Имаше си легло, писалище, висок шкаф с резбовани вратички и декорация от слонова кост и абанос. В огнището бяха подредени дърва за огрев и прахан, готови за искра. Килимът беше тъмночервен със златни шарки и сякаш се гънеше под светлината на лампата. Но не беше заринат с книги и свитъци. Аха, значи затова стаята му изглежда празна, сети се Гедер.
Изкашля се на прага и едрият мъж се усмихна.
— Принц Гедер — каза Басрахип.
— Лорд Палиако. Аз съм лорд Палиако. Или барон Ибинлес. Тук само малцина носят титлата „принц“. Не е като на изток.
— Да, да, разбира се — каза Басрахип. — Извинете ме.
Гедер махна с ръка, макар че Басрахип не можеше да го види, защото очите му още бяха затворени. Зачака, като пристъпяше от крак на крак, докато не стана ясно, че Басрахип нито ще отвори очи, нито ще го отпрати.
— Благодаря ти, че прие да гледаш принца днес. Посланикът дойде, говорихме и си тръгна.
— На нас винаги ни е приятно, когато младият принц идва тук — каза Басрахип.
— Да. И все пак. Благодаря ти.
— Нещо друго?
— Какво? Не, няма друго.
Свещеникът отвори очи и впери тъмния си поглед в Гедер.
— Добре де — каза Гедер. Имал бе повече от един случай да изпита тайните сили на Синир Кушку. Ясно му беше, че лъжата няма да мине. Всъщност дори разчиташе на това. — Може ли да вляза?
Басрахип махна с широк жест към малкото писалище. Гедер седна. Чувстваше се като ученик, когото изпитват, само дето неговите учители никога не бяха седели с кръстосани крака на пода.
— Миналата година — започна Гедер. — Когато бяхме в двора и ти ми казваше дали разни хора лъжат, или не. Тогава това ми беше изключително полезно. Днес, докато разговарях с посланика… ами, ако ти беше там да ми дадеш знак дали той наистина вярва в онова, което казва, много щеше да ми помогнеш.
— Силата на Праведния слуга изгаря лъжите на този пропаднал свят — каза Басрахип сякаш в знак на съгласие.
— Знам, че сега се занимаваш основно с храма, и не бих искал да ти губя времето с друго… тоест, бих искал, но не искам да…