Всяко решение си има проблем
- Автор: Гир Керстин
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Всяко решение си има проблем». Краткое содержание книги:
Гери е прехвърлила трийсетте писателка на любовни романи, с които едвам свързва двата края. Интимният й живот е плачевен. Или по-точно казано — изобщо няма такъв. Тя има хаотични приятели, ужасно семейство и вроден талант за създаване на гафове. И в деня, в който губи работата си, всичко се обръща с главата надолу. Тогава Гери решава да напише прощални писма до свои близки, приятели и познати, в които с много ирония и хапливи забележки им казва истинското си мнение за тях. И защо да се притеснява? Нали вече няма да я има, когато получат писмата й…
Но… планът с водката и сънотворните таблетки не сработва и животът на Гери изведнъж става истински интересен. Защото, как да се изправиш срещу човек, на когото си казал какво точно мислиш за него…
— Радвам се да се запознаем, госпожо Талер — каза той.
Косата му изглеждаше така, сякаш цяла сутрин се е борил с някого, тъмна, леко начупена, малко поопадала край слепоочията и спешно нуждаеща се от подстригване. И от гребен. Това дивашко излъчване при мъжете ми харесваше.
И какво ръкостискане само. Трудно ми бе да запазя равновесие, толкова силен беше той.
— И аш ше равдам — запелтечих. — Аз съм… — запецнах, защото забравих какво исках да кажа. Ръкостискането на Грегор беше силно, а ръката му топла и суха. Стана й приятно от допира. Усети, че й се иска да задържи ръката му, но възпитанието й налагаше да я пусне. Дали и той усети магнетичното привличане? Лицето му бе непроницаемо.
Господи, аз съм пияна. Употребих думата „усети“ в две съседни изречения. Това никога не би се случило, ако бях трезва.
— Гери все още е шокирана от новините — каза Лакрице. — Досега тя работеше за Норина и Клиниката на д-р Олзен.
Да, и е готова да припадне, ако не й предложат стол, мислех си аз. Шампанското ме беше ударило главно в краката. Най-недомисленото в този малък кабинет беше, че нямаше място за други столове. Внимателно се подпрях с гръб на етажерката. Да, така беше по-добре. Сега остана и езикът ми да се развърже.
— Разбирам — каза Адриан. — Значи вие сте пряко засегната от промените.
Кимнах.
— Яфно ще трябва да шивея под някой вост — казах аз.
— Моля? — попита Адриан.
— Не разбирате ли — казах аз нетърпеливо, — години наред съм лъгала социалната каса за доходите си само за да спестя по някое и друго евро от удръжките. И крайният резултат е, че за в бъдеще ще трябва да живея с около 150 евро помощ за безработни. С тях мога да се приютя единствено под някой мост.
Учудих се от лекотата, с която изговорих такива сложни изречения. Дори Адриан изглеждаше изненадан от моето красноречие.
— Преструктурирането на „Аврора“ наистина не е в интерес на сътрудниците на свободна практика, но издателството ще се постарае, според възможностите си, да намери алтернативни решения — каза той.
— Хм, хм — покашля се Лакрице. Тя успя да придаде на това покашляне изключително присмехулно звучене.
— Макар че всъщност не сме длъжни да правим каквото и да е, тъй като за сътрудниците на свободна практика винаги съществува известен риск — продължи Адриан с повдигнати вежди. — Ето защо, ние от „Лаврос“ винаги препоръчваме на нашите автори в никакъв случай да не напускат работата, с която изкарват хляба си.
— Каква работа, какъв хляб? — попитах аз. Да не би той да искаше да ми каже, че в „Лаврос“ романите ги пишат само пекарки и продавачки на хляб? Напълно е възможно, бях чела някои от тях.
— Работата, с която си изкарваш хляба, е тази, от която живееш. Досега в „Аврора“ сме разчитали повече на професионалните автори, отколкото на любителите. Но в живота качеството невинаги е на почит — каза Лакрице и въздъхна.
— Значи нямате професия, така ли? — попита Адриан, като се направи, че не е чул казаното от Лакрице.
— Разбира се, че имам професия — изкрещях аз и залитнах толкова силно, че от етажерката зад мен изпаднаха няколко книги. — Аз съм писателка.
— При това една от най-добрите ни — каза Лакрице. — Да не кажа, най-добрата.
— Както… — подхвана Адриан.
— Има още една възможност. — Беше ми хрумнала алтернатива на приютяването под моста. — Бих могла да се върна при родителите си. — Нарочно ударих главата си в една от дъските на етажерката. — Или да отида в лудница. Но то е едно и също.
Известно време Адриан ме наблюдаваше безпомощно. После ме попита:
— Омъжена ли сте, или поне сериозно обвързана?
Погледнах го стъписано. Въпросът беше недискретен, но интересът му към нея я ласкаеше. Тя почувства, че се изчервява и сведе очи.
— Не, а вие?
Сега пък Адриан се стъписа.
— Попитах само защото… в един такъв, хм, преходен момент ще бъде от полза, ако има кой да плаща наема.
— Моля? — вече започвах да се вкисвам.
— Сигурно „Лаврос“ препоръчва на своите сътрудници на свободна практика предвидливо да си намерят някой, който да плаща наема — включи се Лакрице. — Как не сме се сетили за това и ние, от „Аврора“?