Дъщерята на пеперудите

В света на пеперудите, няма нещо, което може да се сравни с миграцията на пеперудите монарх от Северна Америка. Тяхната миграция, е по-скоро от типа, който може да очаквате от птиците или китовете. За разлика от тях обаче при пеперудите монарх, на следващата есен на юг не се завръщат същите екземпляри — както става при птиците и животните, които обикалят света, — а техните прапраправнуци.

Лус огледа за последно, тихата къща. Беше дала ключ на Съли, който обеща да полива цветята. Мисис Родригес, щеше да хвърля, по едно око за неканени гости. Погали с пръсти меката, протъркана кожа на портмонето на Есперанса. Имаше почти хиляда долара, от лични спестявания плюс още четиристотин и малко, от баба си. Трябваше да стигнат.

Обърна се и се озова, с лице, към тъмнорозовото небе, на залязващото слънце. Внезапно излезлият студен вятър разнасяше опадалите листа, по улицата, а едно празно канче от кока-кола се търкаляше шумно по асфалта. Тя обичаше това време на годината, с променящите се цветове и аромата на узрели плодове във въздуха. В Уисконсин, зимите бяха прекалено сурови, а летата — прекалено горещи. Есента беше сезонът, който пробуждаше носталгия в хората и предизвикваше размисли. Лус въздъхна, от тежестта на всички промени, които беше изживяла през изминалата седмица. Запита се, дали и в следващите години щеше да обича все така този сезон, който беше променил коренно живота й, или щеше да го намрази завинаги и да го свързва, само със смъртта.

Намести по-добре, под мишницата си простичката картонена кутия, в която беше пепелта на баба й. Все още й беше трудно да повярва, че всички кости, плът, форми и цветове — всичко, което някога беше нейната абуела — се намираше в тази малка кутия. Част от нея чувстваше, че тук няма нищо истински ценно, свързано с Есперанса. Душата й си беше отишла.

И все пак… Премести едната си ръка, за да затвори по-добре капака. По някакъв странен, неопределен начин усещаше, че духът на баба й продължаваше да бъде тук, в пепелта й.

Фолксвагенът беше паркиран, на обикновеното си място, до бордюра. За щастие огромният червен седан, който понякога го приклещваше като сардина в консерва, си беше тръгнал, така че можеше спокойно да натовари куфара си в багажника. Постави внимателно кутията с тленните останки на задната седалка и я закрепи с възглавница.

Носеше, само един куфар, пълен с няколко чифта дънки, няколко пуловера, дебели чорапи, за катеренето в планината, няколко летни рокли и дъждобран. Беше облякла любимото си кафяво яке, от рипсено кадифе. В последния момент метна в багажа за всеки случай и презряната черна рокля и обувките, които си купи специално за погребението. На предната седалка до себе си, на една ръка разстояние, постави пътните карти, на баба си на Мексико и на Щатите, с оцветения в жълто маршрут, тефтера й с адресите, бутилки с вода, торбичка с ядки и мобилния си телефон. Най-накрая порови в джоба на якето си и извади оттам молитвената броеница на Есперанса. Целуна разпятието и я закачи на огледалото за обратно виждане.