Душегубеца

— Извинете ме, сър — заекна той.

Купър отпи една глътка от чашата си с вино, а Малбрук понечи да се оттегли.

— Не, не — посочи албиносът към стола до себе си. — Седни. Момичето ще…

— Казвам се Ребека.

Купър се усмихна, а после се взря в заешката й устна и тя се зачуди дали долавя в погледа му съжаление или любопитство.

— Двамата с теб доста си приличаме, Ребека — заяви замислено Купър, след което отмести поглед към Малбрук. — Ти си кръчмарска слугиня със заешка устна, а аз — човекът на кралицата — албинос.

— Дъщеря ми не е кръчмарска слугиня — влезе в салона Бартоломю и хвърли тефтера си на масата. После кимна на Малбрук, приближи се до бъчвите с ейл, напълни две чаши и се върна с тях. — Колкото до вас — предположих, че сте служител на кралицата — той седна в другия край на масата и си сръбна от ейла.

Малбрук жадно отпи от своята чаша и се настани до останалите, но остана нащрек.

— Набито око имаш, кръчмарю.

— Затова се и върнах — отвърна Бартоломю. — Знаех, че ще искате да говорите с мен. О, между другото, дъщеря ми не приема заповеди — тук тя е господарката.

Купър хвърли един поглед към Ребека и се усмихна.

— Ще го имам предвид.

— Знам, че сте човек на Юда, мастър Купър — продължи Бартоломю. — Чухме, че сте се появили в околността. Не беше трудно да ви разпозная. Пролича си по походката ви и по арогантния начин, по който хвърлихте монетата — все едно не е сребро, ами шепа проста трева. Тръгнали сте по петите на онзи католически свещеник Сен Клер, нали така?

Купър се облегна в стола си и се оригна, потупвайки се по корема.

— Това е най-хубавото пиле, което съм ял напоследък. Месото беше прясно и крехко — той облиза пръстите си. — Прав си, кръчмарю! Търся йезуита Майкъл Сен Клер, който, противно на законите и обичаите в това кралство, е дошъл да подкопава верността на поданиците на нейно величество. Снощи отседнах в имението на лорд Фицуорин. Той вече организира отряд, който скоро ще пристигне в Дънмоу и ще бъде разквартируван из кръчмите в и около селото. Ти, мастър Малбрук, ще отговаряш директно пред мен. Искам да ми изготвиш списък с имената на всички тук, които ти се струват подозрителни. Щом приключиш, ще ме намериш в тази кръчма.

— Но какво ви кара да мислите, че Сен Клер е в Дънмоу, сър? — обади се Ребека.

— Просто имам такова предчувствие — отвърна Купър, отпивайки от разреденото си с вода вино.

— Едва ли е само предчувствие — каза Бартоломю. — В Дънмоу често отсядат странници на път за или от Лондон, пък и селото е обградено от поля и горички, които предоставят идеалното скривалище.

— Точно така! — отчупи си Купър от хляба.

Ребека забеляза, че пръстите на кралския служител са дълги и тънки като на жена. Кожата му пък беше бяла и нежна, но въпреки това китките му бяха яки. Явно мастър Купър умееше да върти меча, помисли си тя и едва се сдържа да не потръпне. В „Сребърният дракон“ отсядаха всякакви мъже — войници, търговци, моряци от източните пристанища, просяци и дори престъпници, които живееха извън закона. Този човек обаче беше много по-опасен от всички тях. Уилям Купър беше напълно уверен в себе си и в могъществото си и едва ли би си губил времето със заплахи; Ребека беше сигурна, че ако се наложеше, той не би се поколебал да действа. Дали всичко това се дължеше на необикновената му външност, зачуди се девойката. Може би тя му даваше повод да смята, че превъзхожда всички останали?