В пропастта
- Автор: Каултър Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «В пропастта». Краткое содержание книги:
— Да, разбира се — увери я Пол с леко нетърпелив тон. — Баща ти нарежда и всички се стараем да изпълняваме безотказно заповедите му.
— Не е така, Пол — възрази тя, без да гледа никого. Хвърли поглед към картина с две дълги диагонални черни линии върху ярко бялото платно. — Всички много се притесняваме за Джили, Пол. Татко се надява, че ще успееш да отделиш време и утре ще отскочиш до нас поне за малко. Страшно му се иска да се запознае с брата на Джили. Маги, знаеш ли дали Роб е на работа утре вечер?
— Въпросът ти е доста коварен. Кое те кара да мислиш, че знам графика му?
Кал Тарчър сви рамене.
— И двамата сте пазители на реда.
— Да, и какво от това?
Кал Тарчър очевидно силно се притесни. Какво точно ставаше тук? Имах чувството, че съм попаднал насред пиеса, за чиято фабула нямам ни най-малка представа.
— Ще му се обадя — каза тя тихо. Вдигна глава и погледна Маги право в очите. — Просто е по-вероятно да дойде, ако ти го помолиш. Готов е на всичко заради теб. Знаеш, че не ме харесва. Мисли ме за глупава.
— Не откачай, Кал — намеси се Пол. — Няма човек, когото Роб да не харесва. Изисква прекалено много умствена енергия, а той трябва да съхранява цялата, с която разполага. Аз ще му се обадя вместо теб, става ли?
— Благодаря ти, Пол. Отивам да поканя госпожица Жералдин. Беше настинала, но вече е по-добре. Нося й малко домашен кекс с кафе. Татко толкова й се възхищава.
— И въобще не разбирам защо — промърмори Пол. После се обърна към мен: — Сега госпожица Жералдин Тъкър ни е кмет, а преди това е била гимназиална учителка по математика. Оглавява и Гражданската коалиция в Едгертън, по-известна като Лигата „ДУПЕ“. Членовете й са на възраст от зародиши ин витро до деветдесет и три годишни — говоря за мама Марко, собственичка на бензиностанцията в центъра на града вероятно от времето на Гражданската война. Не го ли измисли баща ти, Кал?
— Всъщност — майка ми.
— Майка ти? Айлин?
В тона на Маги се долавяше и изненада, и недоверие.
— Ами да — увери я Кол. — Мама има страхотно чувство за хумор. И е много умна. Всъщност вие, господин Макдугъл, сте единственият от поканените, който не е член на Лигата.
Аз отвърнах:
— Трябваше да ми кажете какво точно означава.
— Много хора са се опитвали да разберат — увери ме Пол. — Това ли е всичко, Кал? Тук наистина сме заети. Маги се държи с мен така, сякаш съм накарал Джили да скочи от скалата. Задава ми всевъзможни въпроси.
Маги размаха заканително химикалката към него.
— Точно така, Пол. Ти си основен заподозрян. Преди да си тръгнеш, Кал — да те попитам: случайно да си виждала Джили вторник вечерта?
— Онази вечер имаше доста мъгла — отвърна тя, загледана, както ми се стори, в обувките си „Бали“. — Момичето, с което Котър имаше среща позвъни да каже, че не му се кара в такава мъгла.
— Джили е паднала от скалата около полунощ — намесих се аз. — И тогава ли е имало мъгла?
— Не — отвърна Маги. — Вече се беше вдигнала. — И добави: — Тук времето е страшно променливо. Мъглата е или като булчински воал, или се стели като одеяло, а после изведнъж се стопява. Така беше и във вторник вечерта. Момичето на Катър до вашата къща ли щеше да шофира?
Кал кимна. Най-после, забелязах аз, установи зрителен контакт с мен.
— Котър обича момичетата да идват да го взимат с кола — обясни тя, забелязала вдигнатите ми вежди. — Жените се чувствали по-могъщи, ако те шофират. Така твърди. Но ако му се ядосат за нещо, могат просто да го оставят по пътя и толкоз.
— Е, видя ли Джили, или не? — попита Маги.
„Май не харесва Кал Тарчър“ — прецених аз, местейки поглед от едната към другата. Чудех се защо. Кал Тарчър ми изглеждаше съвършено безобидна, болезнено стеснителна и пълна противоположност на Маги. Дали пък точно затова не я харесва? Кал Тарчър я караше да губи търпение.
— Да, видях я — обяви Кал. Направи две крачки км вратата. Имаше вид на човек, който мечтае бързо да се омете оттук. — Беше някъде към девет и половина. Караше поршето по Пето Авеню, надула стереото в колата. Бях отишла да хапна в „Едуардиан“. Там имаше десет-дванадесет души. Всички станахме и излязохме да помахаме на Джили. Пееше с цяло гърло.
— Какво пееше? — попитах аз.
— Песни от мюзикъла „Оклахома“. И се смееше. Да, помня как се смееше. Подвикваше на всички. Заяви, че отива да прави серенада на всички мъртъвци в гробището. После направи обратен завой и пое по Пето Авеню.