Пайнс [Живи или мъртви]

Итън не помръдна от мястото си.

— Още не съм свършил, шерифе.

— Заседателната зала е натам. — Поуп заобиколи бюрото си и тръгна към вратата. — И може би следващия път ще сложите риза? Просто съвет.

Към туптенето в главата на Итън се добави гняв.

— Желаете ли да разберете защо не нося риза, шерифе?

—       Честно казано, не особено.

—       Един от агентите, които дойдох да търся, се разлага в една къща на шест преки оттук.

Поуп спря пред вратата с гръб към Итън.

—       Намерих го малко преди да дойда тук — каза Итън.

— Обяснете по-подробно.

—       Снощи една барманка от „Биергартен” ми даде адреса си, в случая че ми потрябва нещо. Сутринта се събудих с ужасно главоболие. Без пукнат цент. Изритаха ме от хотелската ми стая. Отидох в дома й да я помоля за някакви хапчета за главата, но адресът се оказа сгрешен или нещо подобно.

— Какъв е адресът?

— Първо авеню, номер шестстотин и четири. Оказа се някаква стара изоставена къща. В развалини. Агенгг Евьнс е бил закопчан с белезници за легло в една от стаите.

—       Сигурен ли сте, че е човекът, когото търсите?

—       Осемдесет процента сигурен. Разлагането е в напреднал стадии и по лицето му има множество травми, нанесени с тъп предмет.

Намръщената физиономия, която шерифът носеше от влизането на Итън в кабинета му, изчезна и чертите му като че ли се смекчиха. Той се върна при Итън и седна на празния стол до него.

— Извинете, агент Бърк. Задържах ви на рецепцията. Ядосах се, че не сте се обадили, преди да дойдете в града и… да, прав сте. Не сте длъжен да го правите. Имам гаден характер, това е един от зюогото вш недостатъци и поведението ми беше неприемливо.

— Приемам извиненията ви.

— Преживели сте няколко кошмарни дни.

— Така е.

—       Идете да се обадите и след това ще поговорим.

Заседателната чала бе запълнена от дълга маса и Итън с мъка се провря между столовете и стената до телефона в другия край.

Извади бележката от джоба си и вдигна телефона.

Имаше сигнал.

Набра номера.

Лъчите на следобедното слънце проникваха между щорите и полираната повърхност иа масата блестеше ослепително под тях.

—       Хайде, скъпа, вдигни — промърмори Итън на третото позвъняване.

След петото се включи телефонният секретар.

—       Здрасти, свързахте се със семейство Бърк — каза гласът на Тереза. — Съжаляваме, че не можем да приеме обаждането ви… разбира се, освен ако не сте търговец… в такъв случай се радваме, че сме пропуснали обаждането ви и може би го правим нарочно, за да ви насърчим да забравите този номер. Ако ли не, след сигнала оставете съобщение.

—       Тереза, аз съм. Господи, имам чувството, че не съм чувал гласа ти от години. Вероятно знаеш, че попаднах в автомобилна катастрофа. Като че ли никой не знае къде е телефонът ми, така че ако си се опитвала да ми се обадиш, съжалявам. Отседнал съм в хотел „Уейуърд Пайнс“, стая двеста двайсет и шест. Можеш да звъниш и в шерифекия участък. Надявам се двамата с Бен да сте добре. На мен нищо ми няма. Още съм малко понатьртен, но се оправям. Моля те, потърси ме довечера в хотела. Ще се опитам да ти звънна по-късно. Обичам те, Тереза. Ужасно много.