Пайнс [Живи или мъртви]

—       Как сте? — попита Поуп.

—       Бил съм и по-добре.

—       Не се и съмнявам. Сигурно и сте миришели по-добре. — Шерифът му се ухили. — Доста лоша катастрофа беше онази. Истинска трагедия.

—       Да, надявах се да науча нещо повече за нея. Кой ни удари?

—       Очевидците твърдят, че е била аварийна кола.

—       Шофьорът задържан ли е? Повдигнати ли са обвинения?

—       Щеше, ако можех да го намеря.

—       Да не искате да кажете, че ни е ударил и е избягал?

Поуп кимна.

—       Измъкнал си е задника от града, след като ви е нацепил. Отдавна беше изчезнал, когато стигнах до местопроизшествието.

—       И никой не е успял да запомни номера му или нещо такова?

Поуп поклати глава и вдигна нещо от бюрото — прозрачен глобус със златна основа. Миниатюрните постройки под стъкления купол потънаха в снежна вихрушка, докато той прехвърляше кълбото от едната си ръка в другата.

—       Какви мерки са взети по издирването на камиона? — попита Итън.

—       Работим по въпроса.

—       Така ли?

—       И още как.

—       Бих искал да видя агент Сталингс.

—       Тялото му е в моргата.

—       А къде е моргата?

—       В подземието на болницата.

Итън изведнъж го осени. Като гръм от ясно небе. Сякаш някой му го беше прошепнал в ухото.

—       Бихте ли ми дали лист? — помоли той.

Поуп отвори едно чекмедже, отлепи самозалепваща се бележка от блокчето и му я подаде заедно с химикалка. Итън придърпа стола си напред, остави бележката на бюрото и записа номера.

—       Доколкото разбрах, нещата ми са у вас — каза той, докато прибираше бележката в джоба си.

—       Какви неща?

—       Телефон, пистолет, портфейл, значка, куфарче…

—       Кой ви е казал, че са у мен?

—       Една сестра в болницата.

—       Нямам представа откъде й е хрумнало.

—       Чакайте малко. Значи нещата ми не са у вас?

—       Не.

Итън зяпна Поуп през бюрото.

—       Възможно ли е все още да са в колата?

—       Коя кола?

Итън се опита да овладее гласа си.

—       Онази, която беше ударена от влекача, докато аз бях в нея.

—       Предполагам, че е възможно, но съм почти сигурен, че екипът за спешна помощ е взел нещата ви.

—       Господи.

—       Какво?

—       Нищо. Мога ли да използвам телефона, преди да си тръгна? Не съм разговарял с жена си от дни.

—       Аз разговарях с нея.

—       Кога?

— В деня на катастрофата.

—       И тя насам ли пътува?

—       Нямам представа. Просто й съобщих какво се е случило.

—       Освен това трябва да говоря с началника си…

—       Кой е той?

— Адам Хаслър.

—       Той ли ви прати тук?

—       Да

—       А той ли ви инструктира да не си правите труда да ми се обадите предварително и да ми кажете, че в моя свят ще цъфнат федерални? Или това беше ваша идея?

—       Ако мислите, че съм длъжен да…