Изневяра в рамките на приличието
- Автор: Веденска Татяна
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Кръстева
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Изневяра в рамките на приличието». Краткое содержание книги:
— Защо става така? — ахнах аз, опитвайки се да запазя поне малко здрав разум.
— Как така? — тихо прошепна Денис, целувайки ме по врата.
— Защо любовта си отива? — изхлипах аз.
— Защо да си отива? — едва чуто се засмя Денис. — Идва.
Поне според мен.
— Това не е правилно — отговорих аз и замрях от възторг, когато очите ми се срещнаха със синевата на неговите очи. — Излиза, че мъжът ми е прав и всичко е така, както казва.
— Не е прав, дори само за това, че седи и философства, докато ти си тук с мен. Но в такъв случай се радвам, че не е прав — каза Денис и със собственически жест ме придърпа към себе си.
Погледнах в красивите му влюбени му очи и разбрах, че нямам шанс. Той ме искаше. Без съмнение. Но и аз го исках до полуда. Така, сякаш пред мен е последната ми възможност. Исках го, защото с първата му целувка, ще се разкъса целият този порочен кръг, в който се движа от много години.
— И аз… и аз се радвам — прошепнах аз.
Денис се усмихна, притисна ме и приближи устните си до моите. Аз не възразих. Обхвана ме такава възбуда, каквато не бях изпитвала вече цяла вечност, и ние се целунахме. Устните му бяха топли и меки. Бях учудена от това колко е странно да усещаш върху устните си нечии чужди устни. Оказва се, че аз изобщо съм забравила какво е целувка.
Какво е, когато мъж те гледа така, теб, устните ти, като най-желана награда. С Костя не се бяхме целували от много месеци… или пък години. Защо? Така или иначе спяхме заедно и бяхме напълно достъпни един за друг. Брачните удоволствия напомняха селска храна, удовлетворяваща, но непретенциозна. Но в целувките се крият толкова чувства, че много бързо забравих за всичко и се потопих в страстта си, като плувец в тъмните води на бърза планинска река. Водата ме пое и ме понесе към място, където не съм била и за което не съм имала дори и представа. И след това изведнъж усетих, че отново живея.
— Толкова е хубаво, че те срещнах — ми каза Денис, докато прибираше нежно един немирен кичур и ме гледаше.
Да, това са погледите, за които живеят жените.
— И сега какво следва? — попитах аз.
— Какво следва ли? А ти какво искаш? — откъсна се от мен Денис за малко.
— Не знам. Струва ми се прекрасно да седим на пейката и да се целуваме, все едно сме студенти. Хайде да останем завинаги тук — усмихнах се аз.
— Хайде — с лекота се съгласи той. — Наистина през август нощите са доста по-хладни и няма да ни е толкова приятно, но щом искаш…
— Стига де! — Аз махнах с ръка и станах. Денис ми вдигна чантата, която беше паднала на земята и застана до мен. Пред нас беше целият ден. Събота. И как уцелих точно събота, за да започна разговор с Костя. Но пък кога друг път? В работните дни драгоценното време на моя умен и зает съпруг е разпределено по минути. Сега поне няма да ми се налага да чакам понеделник, за да чуя гласа на Денис.
— Искаш ли да отидем на кино? — предложи Денис.
По неговото лице също беше изписан размисъл. Какво да правим сега, когато признанията са направени и няма смисъл да ходим по улиците и да се държим целомъдрено за ръце. Изведнъж ми стана интересно как ще обясни Денис съботната ни разходка на съпругата си. Не бях дете, осъзнавах, че мъжът, който ме обичаше толкова страстно в този слънчев ден, е женен. И че обстоятелствата, които ни бяха събрали, не предвещаваха дълго и безоблачно щастие за цял живот. И колкото и да е странно, това напълно ме устройваше.
— Да отидем. Кажи ми, какво мисли жена ти за всичко това?
— Нищо не мисли — изръмжа той.
— Лоботомия ли си й направил? — Попитах ехидно аз.
— Тя е на пикник с приятелки. Жена ми има бурен живот, в който не смята, че трябва да ме включва.
— Защо? — учудих се аз. — Ако аз имах такъв красив синеок мъж, щях да го водя навсякъде със себе си.
— Тя не мисли така — мрачно каза Денис.
Усетих, че не иска да продължава разговора за жена си. Аз не настоях. Обзе ме интересно чувство. Вероятно това се случва само в по-зряла възраст, защото, когато се влюбиш на двайсет, обичаш с цялото си същество, с цялата си душа и ти се струва, че бъдещето ти има един-единствен, оцветен с цветовете на щастието, вариант. Но на трийсет, някъде дълбоко в теб, се крие трезва и равнодушна персона. Тя наблюдава лудориите ти, записва ги, знаейки, че всичко рано или късно ще свърши и в крайна сметка няма толкова голямо значение.