Изневяра в рамките на приличието

— Мислиш ли, че ме вълнува жилището? — внезапно изтърси той, след като изслуша тирадата ми за прогнозите на Денис. — Особено пък наше общо жилище.

— Какво, вече не те ли интересува? — останах поразена аз. — Може да поскъпнат още повече. Дали не трябва да предприемем нещо?

— Не желая да предприемам нищо. Да поскъпва каквото ще, ако ще и десет пъти!

— Не разбирам! — възкликнах аз, гледайки изкривеното от някакви неизвестни за мен емоции лице на Константин.

— Къде се шляеш? Очите ти горят, избягваш да ме погледнеш като дете, което е направило беля. Какво те кара да мислиш, че съм някакъв идиот, когото можеш да лъжеш, както си искаш?

Аз се вцепених:

— Да не би да ревнуваш? Боже! Светът се е обърнал надолу с главата!

— Не ревнувам! — вбеси се Константин. — Не съм някой самодоволен ревнив тъпак, който се дразни от всеки комплимент, направен на жена му.

— Като цяло ми е трудно да си те представя раздразнен — замислено процедих аз.

— Но няма да ти позволя да ме правиш на идиот! Няма да ти позволя да ме лъжеш безпардонно! Да хойкаш и да ме излагаш пред хората! Поглеждала ли си се в огледалото?!

— Какво не ми е наред?! — учудих се аз.

— Въртиш любов зад гърба ми, без дори да се криеш. Вижда се и с невъоръжено око.

— Не е вярно — възкликнах аз. — Ние просто общуваме.

— На това общуване ли ми казваш? Нали чух как си гукахте половината нощ, когато се беше затворила в кухнята. Кой е той? Откъде изобщо се взе в живота ни? — кипна Константин.

— Никой отникъде не се е взел в живота ни. Между нас няма нищо — стиснах устни аз. — С теб ли очакваш да си гукам? Не ме разсмивай!

— Разбира се, ти смяташ, че съм такъв мухльо, че ще изтърпя всичко. Само че знай, че тая няма да я бъде!

— Кое няма да го бъде? — не разбрах аз.

— Това — ти да мърсуваш като най-долна уличница, а аз да те чакам вкъщи!

— Как смееш?! — ахнах аз. Имах усещането, че се опитват да ме залеят с кофа с лайна. — Ние сме само приятели. И ако искаш да знаеш, общувам с него, защото с теб е невъзможно дори да се говори.

— И защо? — възмути се той. — Какво, толкова съм лош, че не можеш да общуваш с мен, така ли?

— Ти си живееш и можеш да не ми кажеш и дума! — крещях аз. За съжаление, когато и двамата крещят, смисълът на думите се губи и остават само виковете. Ако си бяхме поговорили спокойно, възможно е и думите да бяха други. Но ние викахме. И двамата.

И аз, и той. И затова не се стигна до разбирателство.

— Стига си ме залъгвала с приказки! — обърна ми гръб мъжът ми. Ръката му нервно въртеше ключодържателя, а красивото му лице беше изкривено от ярост.

Аз се изплаших.

— Кълна се, че дори не сме си обменили и дума на такива теми. Просто имам нужда да общувам с някого. Ти изобщо не се интересуваш от мен…

— Колко лесно жените оправдават лековатото си поведение!