Първите седем

Аконкагуа е най-високият връх в Северна и Южна Америка, както и в южното и западното полукълбо на Земята. Провинциалният парк „Аконкагуа“ е обявен за защитена територия през 1983 г. и покрива площ от 71 000 хектара. Обхваща представителни алпийски екосистеми, характерни за високите Анди. Няма категорични доказателства, че инкитс са успели са стигнат до връхната точка на Аконкагуа още в античността въпреки намирането на скелет от гуанако (диво живееща разновидност на ламата) на премката Креста дел Гуанако между Южния и Северния връх. Гуанакото живее значително по-ниско и едва ли се е озовало там, без да бъде заведено, но това е само предположение. Сигурно е обаче, че инките са се изкачвали на върхове, по-високи от 6000 м, за което нееднократно свидетелстват следи в други части на Андите.

През вековете Аконкагуа е вълнувал редица бележити изследователи, включително и самия Чарлз Дарвин, който го зърва, докато пресича Андите през 1832 г. Най-сериозният опит за първо изкачване на върха от европеец дължим на германския геолог Паул Гюсфелд (Paul Gussfeldt). През 1883 г., след два опита, той достига до около 6560 м, приблизително височината, където днес се намира заслонът „Индепенденция“.

Заминах за Аржентина на 8.01.2004 г., точно когато на база „Белмекен“ се провеждаха последните тестове, определящи състава на националната експедиция „Еверест 2004“, в който се надявах да попадна. Николай Петков ме изпрати с пожеланието: „След месец ла ми пратиш снимка до алуминиевия кръст“. Ден по-късно вече бях в горещата Мендоса, където платих разрешителното за изкачване на върха, купих храна и газ и уредих наемането на мулета. След тридневен трекинг, на 13.01. стигнах до базовия лагер „Плаца Аржентина“ (4200 м). Българи още не бяха правили изкачване на върха от гази страна, така че записвах и снимах всички детайли от обстановката. Всяка сутрин времето беше хубаво, към обяд се струпваха облаци и следобед валеше сняг, който спираше привечер - идеално време за аклиматизационни излизания. Още на 15.01. се качих е добро темпо до щурмовия лагер на 5750 м и разгледах вариантите на Полския маршрут. Целият склон беше силно затрупан с пресен сняг. Прецених, че лавинният риск за соло изкачване по полския ледник е твърде голям, и реших да се изкача по т.нар. „Фолс полиш“. Този маршрут подсича ледника и излиза на класическия маршрут на около 6300 м.