![Дюна [Dune - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/6/1/dyuna-dune-bg-download.jpg)
Дюна [Dune - bg]
- Автор: Херберт Фрэнк
- Серия: Дюна (bg) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дюна [Dune - bg]». Краткое содержание книги:
Действието в романа се развива в далечното бъдеще (около 10 191 година сл. Хр.).
Поредицата „Дюна“ съдържа шест книги: „Месията на Дюна“, „Децата на Дюна“, „Бог-Император на Дюна“, „Еретиците на Дюна“, „Дюна: Домът на ордена“.
След смъртта на писателя, синът му Браян и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюна преди първата книга „Дюна“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.
„Ааах!“
Това беше беззвучна, мисловна въздишка вътре в нея, тъй като разбра естеството на отровата.
С помощта на психокинестетичния си анализ тя влезе в тази конфигурация, премести един атом кислород, остави друг атом въглерод да се свърже, размести свързването на кислорода… на водорода.
Промяната се разрастваше… все по-бързо и по-бързо, щом катализираната реакция откри контактната си повърхност.
Спрялото време поотхлаби хватката, в която я държеше, и тя долови движение. Съвсем леко допряха тръбичката от меха до устните й и по нея се събра капка влага.
„Чани събира катализатора от тялото ми, за да превърне отровата в меха“ — помисли си Джесика. — Защо ли?
Някой й помогна да седне. Тя видя, че носят старата света майка Рамало, за да седне до нея на застланата с килими площадка. Костеливата ръка докосна шията й.
Вътре в съзнанието й имаше още една психокинестетична прашинка! Джесика се опита да я прогони, но прашинката се промъкваше все по-близо… и по-близо.
Докоснаха се!
Беше нещо като последно simpatico, имаше чувството, че беше две личности наведнъж: не, не телепатия, а мисловно сливане.
Със старата света майка!
Джесика обаче разбра, че светата майка Рамало не се смята за стара. Пред окото на общото съзнание изплува някакъв образ: девойка с ведър дух и нежен хумор. Девойката заговори вътре в общото съзнание:
— Да, ето така изглеждам.
Джесика само успяваше да възприема думите, но не можеше да им отговаря.
— Всичко ще свърши много скоро, Джесика — рече вътрешният образ.
„Това е халюцинация!“ — рече си Джесика.
— Ти сама най-добре знаеш — продължи вътрешният образ. — Да побързаме, не ми се съпротивлявай. Нямаме много време. Ние… — Настъпи продължителна пауза и после: — Трябваше да ни кажеш, че си бременна!
Джесика откри гласа, който говореше в общото съзнание:
— Защо?
— Това ще промени и двете ви! Майко Космос, какво направихме!
Джесика долови някакво принудително разместване в общото съзнание и забеляза с вътрешното око още една незрима прашинка. Тази нова прашинка се мяташе отчаяно насам-натам, описваше кръгове. От нея се излъчваше истински ужас.
— Трябва да бъдеш силна — рече незримият образ на старата света майка. — Бъди благодарна, че носиш в утробата си дъщеря. Това би убило зародиш от мъжки пол. А сега… внимателно, полекичка… докосни се до неродената си дъщеря. Бъди самата ти неродената си дъщеря. Поеми страха й… успокой я… използувай храбростта и силата си… лекичко… много лекичко…
Другата гърчеща се прашинка се стрелна наблизо и Джесика си наложи да я докосне.
Ужасът заплашваше да завладее и нея.
Тя започна да се бори с него по единствения известен й начин: „Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума…“
Молитвата й донесе нещо подобно на спокойствие. Другата прашинка лежеше неподвижно насреща й.
„Думите няма да помогнат“ — рече си Джесика.
Тя се ограничи до най-основните емоционални реакции и започна да излъчва обич, спокойствие и топъл закрилящ уют.
Ужасът понамаля.
Отново усети присъствието на старата света майка — сега обаче общото съзнание бе тройно — две активни страни и една трета, която лежеше неподвижно и самовглъбено.
— Времето ме принуждава да бързам — заговори в общата памет светата майка. — Трябва да ти предам много неща. И нямам представа дали дъщеря ти ще може да приеме всичко това, без то да й навреди на разсъдъка. Но така трябва да бъде: най-важни са потребностите на племето.
— Какво…
— Не говори, а приемай!
Пред Джесика се занизаха най-различни събития. Беше също като прожекция на видеофилм в час по подсъзнателно обучение в училището „Бин Джезърит“… само че кадрите се сменяха по-бързо… шеметно по-бързо.
И въпреки това… бяха съвсем ясни.
Джесика разбираше как бе станало всяко едно от събитията: имаше някакъв влюбен — мъжествен, брадат, с тъмните очи на свободните и през паметта на светата майка само за кратък миг Джесика зърна цялата му сила и нежност и всички негови качества.
Вече нямаше време да мисли как ще се отрази всичко това на неродената й дъщеря, имаше време само да възприема и запаметява. Събитията заливаха — раждане, живот, смърт — важни неща и маловажни, порой от мернали се за миг епизоди от времето.
„Защо е необходимо да се запечатва в паметта срутила се от върха на хребета пясъчна лавина?“ — питаше се тя.
Джесика разбра твърде късно онова, което ставаше: старицата умираше и умирайки, преливаше своите познания в паметта на Джесика така, както се налива вода в чаша. Джесика забеляза, че третата прашинка отново потъна в блаженото спокойствие на зародиша. И умирайки в пълно съзнание, старата света майка прехвърли живота си в паметта на Джесика с един последен хриплив брътвеж: