Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Невъзприемчивостта към компромиси е силно изразена при преките участници. В задкавказката война ултранационалистката Арменска революционна федерация („Дашнак“), която се ползва с голямо влияние сред арменската диаспора, контролира арменците в Нагорни Карабах, отхвърля турско-руско-американското мирно предложение от май 1993 г., прието от арменското и азербайджанското правителство, предприема военна офанзива, довела до обвинения в етническо прочистване, увеличава вероятността за разширяване на войната и разваля отношенията си с по-умереното арменско правителство. Успехът на офанзивата в Нагорни Карабах създава проблеми на Армения, която се стреми да подобри отношенията си с Турция и Иран, за да разреши въпроса с не-достига на храна и енергия, породен от войната и от турската блокада. „Колкото по-добре вървят нещата в Карабах, толкова по-трудно става за Ереван“, коментира един западен дипломат.461 Президентът на Армения Левон Тер Петросян, подобно на президента Елцин, е принуден да балансира между натиска на националистите в законодателните органи и по-широките интереси на арменската външна политика за помиряване с други държави и в края на 1994 г. неговото пра-вителство забранява в Армения партията „Дашнак“.

Подобно на арменците от Нагорни Карабах, босненските сърби и хърватите се придържат към твърди позиции. В резултат на това, когато правителствата на Сърбия и на Хърватска са подложени на натиск да подпомогнат мирния про-цес, възникват проблеми в отношенията им с босненските родственици. При хърватите те са по-слабо проявени, доколкото босненските хървати се съгласяват поне формално, ако не на практика, да приемат федерация с мюсюлманите. Обратно на това конфликтът между президента Милошевич и лидера на босненските сърби Радован Караджич, подхранван от личен антагонизъм, е бурен и публичен. През август 1994 г. Караджич отхвърля одобрения от Милошевич мирен план. Сръбското правителство, заинтересовано от вдигане на ембаргото, декларира, че прекратява всякакви търговски връз-ки с босненските сърби, с изключение на търговията с храни и медикаменти. В отговор на това ООН омекотява санкциите си срещу Сърбия. На следващата година Милошевич позволява на хърватската армия да прогони сърбите от Крайна, а на хърватските и мюсюлманските части — да ги изтласкат към Северозападна Босна. Той също така се споразумява с Туджман да разреши постепенно връщане на окупираната от сърбите Източна Славония под хърватски контрол. Със съгласието на великите сили по-късно той фактически „докарва“ босненските сърби на масата за преговори в Дейтън, като ги включва в състава на своята делегация.