Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Поддържайки и укрепвайки Хърватска, Германия и други те западни държави са в състояние да контролират поведението на хърватските политици. Президентът Туджман е силно заинтересован неговата католическа страна да бъде смятана за европейска държава и да получи достъп до европейските организации. Западните страни се възползват както от дипломатическата, икономическата и военната помощ, която те оказват, така и от хърватското желание за приемане в „клуба“, за да принудят Туджман да се съгласи на компромиси по много въпроси. През май 1995 г. на Туджман е заявено, че ако иска да бъде част от Запада, трябва да разреши на Силите за сигурност на Обединените нации да останат в Крайна. „Присъединяването към Запада — казва един европейски дипломат — е от съществено значение за Туджман. Той не би искал да остане сам срещу сърбите и руснаците.“ Той също така е предупреден да ограничи етническото прочистване, когато войските му завладяват територии в Крайна или в други райони, населени със сърби, както и да се въздържа от разширяване на офанзивата си към Източна Славония. В друг момент на хърватите им се казва, че ако не се съгласят на федерация с мюсюлманите, „вратата към Запада завинаги ще бъде затворена за тях“460. Като главен източник на финансова помощ отвън Германия е в особено силна позиция да влияе върху поведението на Хърватска. Новоустановените тесни отношения на Съединените щати с Хърватска също помагат зa предотвратяването, поне през 1995 г., на често изтъкваното от Туджман желание да се раздели Босна и Херцеговина между Хърватска и Сърбия.

За разлика от Русия и Германия, на Съедините щати им липсва културна общност с техния босненски клиент, поради което те са в слаба позиция да оказват натиск върху мюсюлманите за постигане на компромиси. Ако изключим реториката, Съединените щати помагат на босненците само с това, че си затварят очите пред нарушенията на оръжейното ембарго от страна на Иран и други мюсюлмански държави. Като резултат босненските мюсюлмани се чувстват все по-благодарни на голямата ислямска общност и във все по-голяма степен се идентифицират с нея. Заедно с това те обвиняват Съединените щати, че прилагат „двоен стандарт“ и че не са отблъснали агресията срещу тях, както са постъпили в случая с Кувейт. Те си слагат маската на жертви, което прави още по-трудно Съединените щати да оказват натиск върху тях за по-голяма сговорчивост. Така те си позволяват да отхвърлят мирните предложения, да разгръщат военния си потенциал с помощта на мюсюлманските си приятели и в крайна сметка вземат инициативата и успяват да си възвърнат голяма част от изгубените територии.