27
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валери Първанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «27». Краткое содержание книги:
Двадесет и седем също я преценяваше: жена към четиридесетте, добре поддържана, и все пак странно хладна и независима. Позата й беше прекалено правилна, класическите й черти прекалено идеални — от извития нос и бледозелените очи до сприхавата уста; червената й коса беше сресана прекалено строго, очите й също бяха прекомерно подозрителни. Снобка, прикриваща педантизма си с лустрото на изтънчеността. Беше страхотно добре информирана и досадно самоуверена, и небрежно споменаваше имена на известни личности. За някои може би би била заплашителна. Двадесет и седем обаче видя в нея една разочарована и потисната жена от привилегированата каста, един узрял плод, една вдовица, чийто съпруг беше мъртъв от години. Чудесно разнообразие, докато изчакваше следващия ход на операцията.
След първото мартини минаха на второ, после на трето. Първият час мина, мина и доста от втория и той й предложи вечеря в „Делмонико“. Тя го изгледа за миг с очи, омекнали от вермута и джина, после се усмихна.
— Защо не? Но първо трябва да се отбием в хотела ми. Трябва да се преоблека.
Апартаментът й беше луксозен, съединен с още по-скъпия апартамент на баща й. И все пак беше обикновен хотелски апартамент.
— Няма да се бавя — каза тя. — Искаш ли нещо за пиене, докато се преоблека?
Той кимна и тя отиде до бара в ъгъла и му направи още едно мартини. Двадесет и седем отпи, кимна одобрително и каза:
— Чудесно е. Ти наистина си страхотна. Знаеш всичко, много си хубава и правиш страхотно мартини. Пълна си с изненади, лейди Пенелоп.
Той посегна и погали косата й, после врата й. Пристъпи по-близо, хвана лицето й и нежно я целуна по устата. Тя отвърна жадно, като жена, невиждала мъж от години.
И наистина го желаеше отчаяно, усещаше, че той ще й даде неща, липсващи в нейния иначе бурен живот. Но това можеше да почака. Когато той обви ръцете си около нея, тя зарови лице във врата му, после се повдигна леко и му прошепна в ухото:
— Das Gespenst ist frei.
49.
Двадесет и седем се смая. Наистина ли тя беше неговата свръзка — тази богата английска благородничка, чийто баща, световноизвестен журналист, беше направил толкова много критични забележки на Хитлер? Той стоеше сащисан, докато лейди Пенелоп мина през стаята и отвори вратата към апартамента на баща си.
— Здравей, татко — каза тя.
Високосият, спретнат, безукорен англичанин влезе в стаята. Носеше червена кадифена роба и син шал. Беше хубав мъж с добре подрязани мустаци, маникюр и идеална подстрижка. Със стойка на военен. Излъчваше студенина и недостъпност. Значи това беше авторът на прочутите репортажи. Като ги гледаше един до друг, Алънби видя семейната прилика в болезнено вдървените пози, класическите черти и снобското излъчване.
Уилоуби му подаде ръка.
— Е, добре. Най-накрая се срещнахме. От дълго време очаквахме този момент.
— Сър Колин… — почна Алънби предпазливо, но британецът се наведе и изговори една проста кодова фраза:
— Willkommen Siebenundzwanzing, der Gespenstschauspieler.
Стиснаха си ръцете.
— И така… време е да дадем нашия принос за Третия райх, а? — каза Уилоуби с усмивка.
— Как ме познахте в банката?
— След като не остави снимка, аз наблюдавах кой ще влезе в хранилището. Имах бегла представа как ще изглеждаш като Джон Алънби, въпреки че трябва да призная, че брадата ме обърка. Всъщност просто имах късмет. Търсех човек, за когото спокойно бих могла да се сгодя.
— Да се сгодиш?
— Ще стигнем и до това — каза Уилоуби. — Знаеш ли, приятелю, ти ни изплаши, когато видяхме обявата във вестника и разбрахме, че бягаш. Какво се случи?
— Някой ме откри.
Уилоуби за момент пребледня, но бързо възвърна самообладанието си и попита:
— Как така?
— Хора от някакъв правителствен отдел, наречен „Безопасност към Белия дом“.
Уилоуби вдигна рамене.
— Сигурно нещо, свързано с охраната.
— Едва ли — каза Алънби. — Те знаеха името ми, адреса и професията. Първо попитали за шерифа, после един горски надзирател тръгнал с тях към хижата ми.
— Къде беше това?
— В Аспън, Колорадо.
— Какво правеше там?
— Работех в скиорските бази. Картотекирахме пътеки, правехме базови лагери, патрулирахме за лавини. Беше хубава работа, докато не се появиха тези двамата от Вашингтон.
— Как се измъкна? — попита лейди Пенелоп. Алънби я погледна за момент, после се усмихна.