Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

— Не обичам да обикалям пеша — обади се Монео.

— Така постъпваха свободните — напомни Лито.

Майордомът въздъхна и каза:

— Останалите ще са готови след няколко минути. Хви закусваше, когато излязох.

Лито не отговори. Мислите му се залутаха в спомените от нощното бдение — от току-що отминалата и от хилядите и хиляди други нощи, които се тълпяха във времето, останало назад; размятаха се облаци и звезди, сипнаха дъждове, зейна тъмнина, осята с блестящи люспици от ситно нарязан космос, чието разточително обилие бе сравнимо само с ударите на сърцето му.

Внезапно Монео попита:

— Къде са стражите ти?

— Отпратих ги да се нахранят.

— Не ми харесва, че са те оставили без охрана! Кристално чистият звук от гласа му отзвънна в спомените на Лито, разказвайки за неща, необлечени в думи. Монео се боеше от свят, в който няма място за Бог-Император. По-скоро би умрял, отколкото да види подобен свят.

— Какво ще стане днес? — настойчиво попита икономът. Въпросът беше отправен не към властник, а към прорицател.

— Семенцето, носено от вятъра, може утре да бъде върбово дърво — отвърна Лито.

— Познаваш бъдещето ни! Защо не ни го кажеш? — с почти истерични нотки в гласа си настоя Монео, не искащ да приеме онова, което стигаше до него без помощта на сетивата му…

Лито се обърна и го погледна с широко отворени очи, пълни с умишлено сдържани чувства, чийто натиск го принуди да потръпне.

— Погрижи се за собственото си съществуване! Разтрепераният майордом пое дълбоко дъх:

— Господарю, с нищо не исках да те обидя. Търсех само…

— Погледни нагоре!

Монео се подчини неохотно и се втренчи в безоблачното небе, постепенно изпълвано със светлината на утрото, преди да попита:

— Какво има, господарю?

— Е, там липсва таван, вдъхващ сигурност. Само открито небе, обагрено с промени. Посрещни го. Всяко от сетивата ти представлява инструмент, с който може да се реагира на промяната. Нищо ли не виждаш и не чуваш?

— Господарю, дойдох да попитам кога ще си готов да продължим…

— Монео, умолявам те да ми кажеш истината.

— Говоря самата истина, повелителю!

— Но ако живееш в подлост и двуличие, лъжите ти също ще изглеждат като истина.

— Господарю… ако съм излъгал, не съм го знаел.

— Добре, може би има нещо вярно. Но виждам, че те е страх и няма да говориш.

Икономът почувства, че започва да трепери. Бог-Императора бе изпаднал в едно от най-ужасните си настроения — във всяка негова дума се таеше голяма заплаха.

— Боиш се от върховната власт на съзнанието над всичко — каза Лито, — при това с пълно право. Прати ми веднага Хви!