Страхът на мъдреца (Част II)

— Добре — каза тя, — но няма да е моя вината, ако те заболи коремът.

— Не, майко — засмях се аз, — вината няма да е твоя.

Пресегнах се за дългата дървена лъжица и гребнах от котлето. Духнах леко и след това опитах.

— Майко! — възкликнах аз. — Това е най-вкусната храна, до която са се докосвали устните ми от цяла година!

— Хъмм — каза тя и отново ми хвърли кос поглед.

— Това е самата истина — искрено настоях аз. — По мое мнение всеки, който не хареса това прекрасно варено, едва ли е от Рух.

Ан се обърна да разбърка яденето и ме изпъди, но изражението й вече не беше толкова сурово, колкото преди.

След като спрях до бъчонката да си напълня повторно халбата, аз се върнах на мястото си. Гаскин се приведе напред и рече:

— Ти ни подари песен. Има ли нещо, което искаш да чуеш?

— Какво ще кажеш за „Хитростта на свирача“? — попитах аз.

— Тази не я знам — сбърчи вежди той.

— Тя е за хитър Рух, който надхитрява един фермер.

— Опасявам се, че не я знам — поклати глава Гаскин.

— Позволи ми да я изпълня. — Наведох се да взема лютнята си. — Това е песен, която всеки от нас трябва да знае.

— Избери нещо друго — предложи Ларен. — Ще ти изпълня нещо със свирките си. Тази вечер ти вече ни изсвири нещо.

— Забравих, че свириш на свирки — усмихнах му се аз. — Тази ще ти хареса. Героят е свирач. Освен това вие ще напълните стомаха ми, а аз ще напълня ушите ви.

Преди да успеят да възразят отново, започнах да свиря бързо и леко.

Те се смяха през цялото време — от началото, когато свирачът убива фермера, до края, когато съблазнява жената и дъщерята на мъртвеца. Пропуснах последните два куплета, в които хората от града убиват свирача.

След като свърших, Ларен избърса очите си.

— Хе, беше прав, Квоте. По-добре да науча тази песен. А и… — той стрелна с поглед Кете, която седеше от отсрещната страна на огъня — това е правдива песен. Жените не могат да се удържат, когато видят свирач.

Кете изсумтя подигравателно и вдигна очи към небето.

Разговаряхме за разни дреболии, докато Ан не обяви, че яхнията е готова. Всички нападнаха храната, като нарушаваха мълчанието само за да направят по някой и друг комплимент на Ан за готвенето й.

— Кажи ми честно, Ан — обади се Алег след втората си паница, — да не задигна малко пипер от Левиншир?

Ан изглеждаше доволна.

— Всички си имаме своите тайни, скъпи — отвърна тя. — Не се опитвай да притискаш една дама да издаде своите.

— Времената добри ли са за теб и твоите хора? — попитах аз Алег.

— О, разбира се — отговори той с пълна уста, докато дъвчеше. — Преди три дни в Левиншир беше особено добре. — Той ми смигна. — По-късно ще разбереш колко точно.

— Радвам се да го чуя.

— Всъщност — той се наведе напред съзаклятнически — справихме се толкова добре, че се чувствам доста щедър. Толкова щедър, че да ти предложа всичко, каквото поискаш. Каквото и да е то. Поискай го и то ще е твое. — Той се наведе още по-близо и добави с театрален шепот: — Искам да ти кажа, че това е безсрамен опит да те подкупя да останеш с нас. Можем да напълним кесията с този твой прекрасен глас.