Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Значи трябва да дойда с теб!

— Не — казва Шара. — Няма нужда да идваш. Отчасти защото съм сигурна, че ще успея. Но освен това искам да станеш господар на собствения си живот, Зигруд. Искам да чакаш тук, да се възстановиш напълно. И ако нищо в министерството на външните работи не се промени, това ще е знак, че съм мъртва.

— Шара…

— И ако стане така… — тя вади малък лист и го слага в ръката му, — то тук е написано името на селото, където са скрити жена ти и дъщерите ти.

Зигруд примигва невярващо.

— Ако умра, искам да отидеш при тях, Зигруд — казва Шара. — Веднъж ти ми каза, че съпругът и бащата, когото са познавали, е мъртъв, че огънят на живота в теб е угаснал. Но според мен това е тъпотия, суетна тъпотия. Според мен ти, Зигруд же Харквалдсон, се страхуваш. Страх те е, че децата ти са пораснали, че семейството ти няма да те познае и няма да те приеме.

— Шара…

— За едно нещо съм копняла през целия си живот, Зигруд, и то е да познавах родителите си. Да познавах хората, които винаги са ми служили за пример. Това никога няма да стане, за мен, но твоите деца може и да извадят късмет. И мисля, че ще те приемат с широко отворени обятия.

Зигруд се взира в хартийката, която е стиснал с две ръце, после изсумтява:

— Изобщо не бях подготвен за такова нападение.

— Досега не се е налагало да те убеждавам за нищо — казва Шара. — Вече знаеш защо съм толкова добра в работата си.

— Онази простотия с Даувкинд… — казва Зигруд. — Тя е само детска приказка! Вярват, че синът на крал Харквалд е… знам ли… принцът от приказките! Казват, че щял да се върне от морето, яхнал вълна и свирещ на флейта. Флейта! Представяш ли си?! Няма да очакват… мен.