Другият [bg]

Погледна през мерника тъкмо когато Андерсън изчезна зад едната канара. Двамата с жената се бяха изплъзнали. Де да беше само това… От горящото комби се издигаше черен дим, а след настъпването на деня вятърът беше утихнал и вече нищо не можеше да разсее пушека. Ами ако някой го види и се обади на жалките доброволци пожарникари в това смотано градче на края на географията?

„Слез от скалата!“

Този път не се налагаше да гадае чий е гласът.

„Настигни ги, преди да са се озовали на пътя на Ахига!“

Хоскинс нямаше представа какво е Ахига, но знаеше за какво говори посетителят в главата му: за пътя, започващ от табелата с индианския вожд. Потрепери, когато следващият куршум на мръсника долу отрони парчета от близката скала, понечи да слезе по пътеката, по която беше дошъл, и падна. За миг болката заличи мислите му. Той се хвана за някакъв храст, растящ между два големи камъка, и се изправи. Погледна надолу и не можа да повярва на очите си — какво се бе случило с него? Кракът му, ухапан от змията, беше два пъти по-дебел от другия и крачолът сякаш щеше да се пръсне. Най-страшна обаче бе подутината между краката му — все едно беше напъхал там възглавничка.

„Слизай, Джак! Очисти онези двамата и аз ще те освободя от рака.“

Да, добре, само че тъкмо сега го тревожеше нещо друго. Подуваше се като сюнгер, напоен с вода.

„Ще премахна и змийската отрова. Ще те излекувам.“

Не знаеше дали да вярва на Татуирания, но разбираше, че няма избор. И още нещо — не можеше да позволи проклетият Ралф Андерсън, скапаният господин Нямам мнение, да се измъкне по живо, по здраво. Той и само той беше причината за всички беди на Джак Хоскинс, затова трябваше да умре.

Закуцука надолу по пътеката; държеше пушката за цевта и се подпираше на приклада. Въпреки това падна втори път — подхлъзна се по каменистия сипей, опита се да прехвърли тежестта на подутият си крак и се строполи на земята. Крачолът на панталона му се цепна, плътта отдолу беше моравочерна. Той се вкопчи в някакви по-големи камъни и с усилие се изправи; по подпухналото му лице се стичаха вадички пот. Сигурен беше, че ще пукне на тази забравена от Бога, обрасла с плевели и храсталаци скала, обаче нямаше да умре сам; проклет да е, но и друг щеше да умре с него.